1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10  >>
      Принтирай

Ходене по мъките или как се лекува анорексия в България

21 Май 2012
 

 

„200 000 българки болни от глад”. „Във всяко училище има поне 10 момичета с анорексия”. „Само за последната година жените с хранителни проблеми са се увеличили с 23%”. „21% от заболелите са склонни към самоубийство”.
 
Това са фактите и част от черните заглавия по медиите. Стряскащи са, да, но само за онези, които не са попадали в омагьосания кръг на анорексията. На жертвите на тази „модерна” болест не им е нужна статистика, на тях име нужно лечение- тук, в България, а не в някоя от клиниките по света.  Липсата на добри специалисти в тази област , недостигът на пари и отказа на здравната каса да покрие лечението допълват ужасяващата картина и обричат много млади хора на смърт.
 
Наричат анорексията  „гладна смърт”.  Гладуването, екстремната загуба на тегло и отричането на всякакъв вид храна са външните белези на болестта,  но има вътрешни, далеч по- съществени фактори, които ръководят поведението на болния и го тласкат към самоунищожение.  Ето една истинска история, която разкрива какво всъщност стои зад пагубното отслабване. Това е една от малкото истории с щастлив край. На едно младо момиче, което е минало през ада, за да говори за него днес в минало време. Съвсем естествено, изповедта остава анонимна:
 
Сега съм на 21 години, не знам колко съм висока и нямам представа колко тежа- просто защото така се чувствам по- щастлива. Винаги съм била с нормално тегло, не съм обръщала съществено внимание на храната, нямала съм и проблеми нито в семейството, нито в училище.
 
Навлизайки в пубертета реших, че животът ми трябва да е още по- подреден и всичко беше в ръцете ми. Започнах все по- често да наблюдавам тялото си и да търся недостатъци в себе си. Изведнъж ми хрумна „гениалната’ идея да отслабна, току- виж започна да изглеждам още по- добре.  Постепенно  изключих определени храни, започнах бързо да отслабвам и това ме правеше щастлива. Защо ли? Ами защото държах контрола изцяло в ръцете си, аз властвах над тялото и ума си, освен това бях уникална- болезнената ми слабост ме отличаваше от другите. Животът ми се отброяваше не в дни, а в калории, тренирах до пълно изтощение, а думите на околните от типа на „Колко си кльощава”  бяха като музика за ушите ми, мотивираха ме да продължавам. 
 
 
Свалих повече от 20 килограма само за няколко месеца. Гладът вече не беше никаква причина да сложа нещо в устата си, затворих се в себе си, забравих всичко и всички...единственото ми желание беше да съм слаба. Близките ми ме молеха да се храня, дори ме заплашваха, но аз не исках помощ, заблуждавах се, че ще справя сама. Дойде моментът, в който достигнах дъното- не можех да се движа, болеше ме навсякъде, бях напълно безпомощна. Едва тогава осъзнах, че искам да живея и реших да скъсам с този ад.
 
От този момент започна ходенето ми по мъките. Тогава бях на границата между 17 и 18 години, според българската здравна система не се причислявах нито към децата, нито към възрастните. Завинаги в съзнанието ми ще остане нощта, в която заедно с баща ми, който ме носеше на ръце, обикаляме от отделение в отделение с едничката надежда да ме приемат някъде и да получа обезболяващо. Щом чуеха диагнозата  „анорексия” всички вдигаха ръце и ме изпращаха другаде, никой нямаше представа как да подходи към болестта. Все пак с помощта на близки приятели успях да се добера до животоспасяващите системи , както и да бъда настанена в болница.
 
След като свърши  15 дневната клинична пътека бях принудена да се върна вкъщи. Започнах да търся специалисти, които да са наясно  с болестта ми, по цял ден разпитвах из форуми, опитвах се да се свържа с други момичета с подобен проблем, но уви- в борбата ми за живот все удрях на камък. 
 
 Но ето че един ден случайно попаднах на поредния телефонен номер. Реших да опитам, хубавото беше, че въпреки всички перипетии нито веднъж не загубих надежда. Още същия ден се срещнах  с  млада, но амбициозна психоложка.
 
Говорихме дълго,тя  успя да ме предразположи да разкрия чувствата си и да подредя мислите си. Терапията беше дълга и трудна- всеки ден търсех нова причина да продължа да се боря, сядах на масата с огромен страх и сълзи в очите, но мисълта, че това е пътят към пълноценното живеене ме караше да продължа. 
 
 Вече трета година се радвам на живота, без да мисля постоянно за външния си вид и за храната.  Болестта ме научи да се боря без да губя надежда, да се радвам на дребните неща, да живея тук и сега. Но се замислям- кое е това „тук”?
 
Защото в нашата страна понякога е трудно да оцелееш, дори когато имаш  и желание, и средства.  Обяснението е просто- липсва организация, средства, както и стимул за младите и кадърни лекари да се развиват в собствената си държава. И докато това продължава черната хроника ще изпълва страниците на вестниците, а тревожните статистики главоломно ще нарастват.
 
 
 
 
Психологът: Болните от анорексия търсят помощ, едва когато животът им е сериозно застрашен
 
Лечението на болестта е екипно, продължително, в което голяма роля имат и родителите
 
 
 
 
Представяме Ви продължение на темата за хранителните разтройства- какви са причините за появата им, до какви последици могат да доведат и как се лекуват. Първата ни публикация по темата: http://podtepeto.com/article.php?id=8676 , която бе искрената изповед на едно момиче, предизвика огромен интерес . А отговори на въпросите ни потърсихме от Деница Вълчева- млад, но добре запознат с хранителните проблеми на подрастващите в България психолог. И един от малкото специалисти, които имат знания, квалификация и качества да помагат на страдащи от анорексия например.
 
 Случаите, на които е попадала по време на практиката си, й дават основание да поставя зависимостите към храната като изключително тревожна и главоломно нарастваща „мода” сред младите хора у нас, на която трябва да се обърне сериозно внимание.
 
 
Според най- новите проучвания само през последната година броят на момичетата страдащи от хранителни разтройства се е увеличил с 23%.  Какви са причините за тази тревожна статистика?
 
- Психогенните хранителни разстройства са включени заедно с алкохолизма и токсикоманиите в групата на т.нар. зависимости. В повечето случаи страдащите от анорексия, булимия и хиперфагия ( преяждане, довеждащо до затлъстяване) са жени.
 
Причините за това са много комплексни. Свързани са преди всичко с наложения културно-исторически модел, който все повече подтиква жените към отслабване. Сред критериите за естетика слабото тяло е много по-напред в класацията по отношение на изискванията към женския пол, за разлика от мъжкия.
 
Друг фактор е и изкуствено удълженото детство на съвременния човек. Липсата на дълбок и качествен контакт на детето с майката води до количествено продължаване на детството до една зряла възраст. Хранителното разстройство е практически една започнала и зациклена инициация, при която момичето не може да се откъсне от майка си. Подсъзнателният символ на майката е храната. Разбира се, всеки отделен случай е строго индивидуален.
 
- Могат ли родителите на подрастващите момичета да разпознаят първите симптоми на болестта и какви мерки трябва да се предприемат?
 
- Първите симптоми са отказът да се поддържа телесното тегло на или над минималната норма за възрастта и височината, интензивен страх от наддаване на тегло или надебеляване, дори и при налично тегло по-ниско от нормата.
 
Разстройството е в начина, по който се възприема телесното тегло или форма, прекомерно влияние на телесното тегло или форма върху самооценката, отрицание на сериозността на настоящото ниско тегло, аменорея, т.е. отсъствие на три последователни менстурални цикъла.
 
В класическия си вариант анорексията започва със строга диета, последвана от натрапливи мисли и страх да не се напълнее. Натрапливите мисли имат винаги негативен емоционален заряд и се появяват въпреки волята на пациента.
 
- Има ли определена схема по която да протича лечението?
 
- Лечението на анорексия е екипно, продължително във времето, в което голяма роля имат и родителите. Активно се работи и с тях. Професионалната психотерапия съчетана с подходящия медикамент е най-ефективното средство.  
 
- Можем ли да се надяваме, че в близко бъдеще в България ще се обърне сериозно внимание на хранителните проблеми?
 
- Основният проблем в България е липсата на специализирано заведение за лечение на анорексия и булимия. Болните се обръщат към специалист, чак когато животът им е сериозно застрашен. Първата стъпка, която трябва да се предприеме, е да се информират и родителите, и подрастващите за същността на хранителните разтройства, както и за сериозните последствия от тях.
 
Следващата стъпка е да се обособи отделение, в което да се обръща внимание само на засегнатите от  подобен тип проблеми. Цялостното лечение е  трудно и изисква  много средства, но има доста случаи, които завършват успешно, което само може да ни мотивира да продължаваме да настояваме и да се борим с такъв тип зависимости.                                                                                                                             
...
 
 
 
Добави Коментари