1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10  >>
      Принтирай

Психологически проблеми при работа с родители на зависими лица

05 Декември 2012
 

Дипломна работа по магистратура " Психология" във Великотърновския университет

  

СЪДЪРЖАНИЕ

 

 

УВОД………………………………………………………………………………….3 стр.

 

ГЛАВА ПЪРВА:

Семейството, в контекста на проблема с наркозависимостта………………..6 стр.

 

1.1. Наркоманията, като семейна болест……………………………………………6 стр.

1.2. Модел на семейството със зависим…………………………………………....10 стр.

1.2.1. Майката на зависимия………………………………………………..10 стр.

1.2.2. Бащата на зависимия……………………………………………….....13 стр.

1.3. Етапи, през които преминава семейството на наркотично зависимия……...14 стр.

1.3.1. Отричане на проблема………………………………………………..15 стр.

1.3.2. Улесняване…………………………………………………………….16 стр.

1.3.3. Етап на контрол……………………………………………………….18 стр.

1.3.4. Осъзнаване на проблeма и търсене на подходящо лечение………..19 стр.

1.4. Съзависимост……………………………………………………………………20 стр.

1.5. Ролята на семейството при възстановяване на зависимия…………………...26 стр.

  1. Информация и мотивация…………………………………………...28 стр.
    1. Подкрепа и контрол………………………………………………….28 стр.
  2. Социализация………………………………………………………...29 стр.

 

ГЛАВА ВТОРА:

Психологическа подкрепа на семейството със зависим………………………32 стр.

 

2.1. Обосновка на необходимостта от психологически интервенции

 в семейството……………………………………………………………………….32 стр.

2.2. Терапевтични задачи при работа със семейството…………………………...36 стр.

2.2.1. Повишаване информираността на членовете на семейството за естеството и лечението на зависимостта……………………………………………………….36 стр.

2.2.2. Идентифициране на проблемни поведения и модели на взаимоотношения и тяхното преструктуриране………………………………………………………..37 стр.

2.3. Теоретични подходи при работа със семейства на зависими лица………….40 стр.

2.3.1. Системно направление………………………………………………..41 стр.

2.3.2. Структурна семейна терапия…………………………………………42 стр.

2.3.3. Стратегическа семейна терапия……………………………………...46 стр.

2.3.4. „Семейни констелации”………………………………………………46 стр.

2.4. Групи за взаимопомощ на родители и близки на зависими………………….48 стр.

 

ГЛАВА ТРЕТА:

Мотивационно интервюиране и неговотоприложение при работа със семейства на зависими………………………………………………………………………….51 стр.

 

3.1. Същност на мотивационното интервюиране………………………………….51 стр.

3.2. Принципи на мотивационното интервюиране………………………………...54 стр.

3.2.1. Емпатия………………………………………………………………...54 стр.

3.2.2. Персонална ефективност……………………………………………...54 стр.

3.2.3. Работа с противоречията……………………………………………...55 стр.

3.2.4. Вървене със съпротивите, а не срещу тях…………………………... 55 стр.

3.2.5. Поставяне на реалистични цели…………………………………….56 стр.

3.3. Ключови умения за мотивационно интервюиране…………………………..56 стр.

3.3.1. Отворени въпроси……………………………………………………56 стр.

3.3.2. Рефлективно слушане………………………………………………..57 стр.

3.3.3. Подкрепа……………………………………………………………...57 стр.

3.3.4. Обобщаване…………………………………………………………..58 стр.

3.3.5. Извличане на самомотивиращи твърдения………………………...58 стр.

3.4. Приложение на мотивационното интервюиране при работа със семейства на зависими…………………………………………………………………………….59 стр.

3.4.1. Обосновка…………………………………………………………….59 стр.

3.4.2. Цели и задачи на обучението в мотивационно интервюиране на семейството на зависимия………………………………………………………….61 стр.

3.5. Програма за обучение в мотивационно интервюиране на родители и близки на зависими…………..…………………………………………………………………63 стр.

3.6. Предимства на обучението в мотивационно интервюиране………………...86 стр.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ……………………………………………………………………..88 стр.

 

ЛИТЕРАТУРА………………………........................................................................90 стр.

 

Приложение 1: Презентация „Зависимост от психоактивни вещества”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

УВОД

 

Един от големите и за съжаление нерешени проблеми на нашето общество, е проблемът, свързан с наркоманиите.

През последните години в България лавинообразно нараства злоупотребата и оформянето на зависимост към психоактивни вещества. Последното проучване на Националния фокусен център за наркотици и наркомании – гр. София сред 15-16 годишни ученици показва, че продължава тенденцията на общо увеличаване броя на учениците, употребявали незаконни вещества – 27% от анкетираните. По отношение употребата на канабис, амфетамини и екстази данните сред учениците в България показват употреба значително над средното европейско равнище. На база проучвания на НФЦ, в България 31 316 лица на възраст между 15 и 64 години са с проблемна употреба на наркотични вещества. Посочените данни включват лицата с проблемна употреба на опиоди – 26 000, както и лицата, проблемно употребяващи амфетамини/екстази – 5 000. Интензивно употребяващите канабис на възраст между 15 и 34 години са 36 000. /НФЦ, Годишен доклад по проблемите, свързани с наркотиците и наркоманиите в България, 2011г./

На фона на тази обезпокоителна статистика, мерките за намаляване на предлагането, търсенето и лечението на хора, оформили зависимост, значително изостават. Системата ни на здравеопазване нерядко проявява наивност, невежество и некомпетентност. Известно е, че зависимостта е хронично, рецидивиращо, прогресиращо и, ако не се лекува, смъртоносно заболяване. И макар кодирана в официално приетата у нас Международна класификация на болестите, 10-та ревизия, много лекари смятат зависимостта за „слаба воля” или още по-зле – за злокачествено състояние, при което хората са обречени и не си струва да бъдат лекувани. Терапевтичните структури и средствата, заделяни за лечение на зависими, са абсолютно недостатъчни.

 Липсата на ясна и системна политика в България както по отношение на превенцията, така и по отношение на лечението и рехабилитацията на зависимите, поставя в изключително тежка ситуация семействата, в които има проблемно употребяващ психоактивни вещества. Защото наркоманията е не само здравословен, тя е преди всичко социален проблем.

Въвличането на семейството в терапевтичния процес в много случаи е ключът към успеха, особено, когато поведението на семейството засилва дисфункцията при клиента.

В България обаче са твърде малко лечебните и рехабилитационни програми за зависими, които работят и с родители и близки на клиентите си. Едва в последните няколко години, благодарение усилията, които полагат неправителствени организации и в частност Сдружение „Майки срещу дрогата” - Пловдив, семейството на зависимия попада все по-отчетливо във фокуса на интервенцията и все по-категорично се осъзнава нуждата от целенасочена работа с близки и родители на зависимото лице.

В Габрово през 2009 г. стартира Програма за лечение с опиеви агонисти и агонист-антагонисти /Метадонова програма/, в рамките на която бе създадено и „Училище за родители” – програма, насочена към семействата на пациентите. Личният ми опит от срещите с тях показва каква огромна нужда от помощ и подкрепа имат те и колко проблеми има натрупани в семействата им – физически, емоционални, социални. Изолацията, в която те самите са се поставяли години наред в търсене на изход от наркоманията, финансовите загуби, които са претърпели, поради заболяването на детето си, липсата на подкрепа и разбиране от държавните институции, са изострили до крайна степен отношенията между членовете на фамилията и комуникацията е блокирана. Често при тях се наблюдава състоянието „съзависимост”- когато зависимостта на детето им води и управлява техния собствен живот. Те са подложени на деструктивното влияние на неговите поведения, губят способност за самостоятелни решения и контрол върху себе си. Жертви на съзависимостта обикновено са родителите, братята и сестрите, бабите и дядовците, понякога приятелите.

Целта на настоящата разработка е да разгледа динамиката, която настъпва в семейните отношения при наличие на зависим член на семейството, личностните дисфункции на членовете му, както и емоционалните връзки и обвързаност на зависимия с неговото близко обкръжение.

На следващо място, да се обоснове необходимостта и ползата от системна и целенасочена работа с родителите на проблемно употребяващи вещества, да се изведат целите и трудностите при провеждане на интервенции в семейството и се представят възможностите, които съществуват за работа с родители на зависими лица.

На трето място, в разработката ще бъде представено мотивационното интервюиране, като подход, който считам, че може да бъде приложен при групова работа с близки на употребяващи наркотици, изхождайки от голямата роля на семейството за поведението на всеки един негов член и увереността, че то може да се разглежда и като обект, и като инструмент на психологическа помощ.

Ще бъде предложен и примерен модел за групова работа с родители, на база на методите и подходите на мотивационното интервюиране. В бъдеще този модел на работа би могъл да бъде апробиран в „Училище за родители” към Центъра за лечение на зависимости в Габрово.

 

 

 

 

 

 

 

ГЛАВА ПЪРВА

СЕМЕЙСТВОТО, В КОНТЕКСТА НА ПРОБЛЕМА С НАРКОЗАВИСИМОСТТА

 

1.1. Наркоманията, като семейна болест

Все повече специалисти, работещи със зависими, смятат, че употребата на наркотици е симптом на психологическо или емоционално заболяване, а зависимостта би трябвало да се разглежда като семейна дисфункция. В свое интервю пред електронна медия от 17 април 2011 г., Желяз Турлаков – ръководител на терапевтичен център „Ново начало” споделя: „Давам пример от нашата програма - от 130 човека, на които сме провеждали интервюта, 80% идват от дисфункционални семейства. Това са семейства на разведени, на насилие, на алкохолизъм при един от родителите, внезапна смърт. Изводът е, че тези, които развиват зависимост, са хора с емоционални конфликти, имат ниска самооценка, невъзможност да изразяват емоции, погрешни съждения.”  /www.kvartala.bg/

С какви най-често признаци се характеризира неблагополучното семейство:

  • Различни форми на зависимост на някой от членовете на семейството. Това са не само порицаваните от обществото зависимости от наркотици и алкохол, но и такива, които понякога не осъзнаваме - зависимост от работа, зависимост от друг човек;
  • Непълнота в семейството - всяко непълно семейство е неблагополучно, независимо от причините за непълнотата, от съществуващите отношения между останалите членове на семейството, или техните достойнства. Не е важно защо семейството е непълно - дали си е отишъл някой от съпрузите, или е загинал при нещастен случай, или е починал от болест - във всички тези случаи семейството е непълно и се лишава от възможността да изпълнява пълноценно своите функции.
  • Дълга и тежка болест на някой член от семейството. Както и при предишните случаи и този фактор определя изключването на човека от семейния живот в неговата цялост и пълнота, въпреки че при хубави отношения това психологически може почти да не се усеща.
  • Наличието в семейството на тайни и несподелени факти. Този признак се отнася вече не толкова до причините за дисфункция на семейството, както предишните, колкото към симптомите на неблагополучие. "Тайни" от каквато и да е област - работа на някой от родителите, изневери, националност, болест - това винаги е признак на недоверие в отношенията и е фактор за ограничаване на доверието.
  • Характерни признаци на дисфункционалното семейство могат да бъдат също негласно установените правила в него:
  • да не се говори за личните проблеми;
  • да не се изразяват открито чувствата;
  • да не се изказват директно;
  • навика да създават нереални планове и да разчитат на други хора или обстоятелства да осъществят мечти им.

Веселина Божилова, председател на Сдружение „Майки срещу дрогата”, обобщава своите наблюдения от семействата, в които има употребяващи наркотици: „Семейството е фронтът, на чиято територия се развихря опустошителната война на наркотиците. Родители, братя и сестри, баби и дядовци падат жертва на стремежа на всяка цена да се намерят средства за поредната доза – оръжията на тази война са лъжите, предателството, агресията. Резултатът е унищожаването на спокойствието в дома, съсипването на нормалния начин на живот, прекъсването на връзките с приятели, отричането от собствените интереси. Нищо нормално няма в дома ти, ако детето ти е посегнало към наркотици, животът ти трайно излиза от релси, работата престава да те интересува, изпълняваш я с мъ­че­ни­чес­ки усилия, защото вниманието ти е насочено към едно единствено нещо – как да спасиш живота на детето си. Объркан си, не знаеш към кого да се обърнеш, в паниката правиш грешни стъпки, колебаеш се как да се държиш и какво да кажеш, поведението ти се диктува единствено от стреса. Като правило, в хаоса правиш редица грешни стъпки”. /www.antidrugbg.com/

Обяснението на тези факти е постановката, че семейството е система от взаимозависими отношения. Според общата теория за системите, приложена в контекста на семейните отношения, всяко семейство се състои от взаимосвързани и взаимозависими части, които образуват отворена система. Нарушението във функционирането на семейната система води до нейната нестабилност и нарушаване на хомеостазата.

Именно влиянието на заболяването на зависимия върху всички близки край него, води до определението на наркоманията като семейна болест.Зависимостта от наркотици е болест, която има огромно отражение върху цялото семейство. Най-засегнати са родителите, съпругът или съпругата, сестрата, брата или детето. Колкото по-отчаяни и разрушителни стават емоциите и чувствата на хората, толкова по-малко те могат да помогнат, толкова по-неадекватна ще бъде тяхната помощ. Взаимоотношенията между вземащия наркотици и семейството могат да станат разрушаващи, а не помагащи. Пример за това са абсолютно погрешните стъпки на членовете на семействата за постоянна защита на употребяващия от последствията на действията му, като го прикриват, защитават и укриват. Дрогиращият се не разполага с пари, за да си плати дълговете. Когато тревогата или страхът в семейството за последствията от не връщането на парите станат достатъчно силни, то събира пари и плаща сметката. Това сваля степента на напрежение и страх и в семейството, и у самия наркоман, но от друга страна му създава модел за решаването на по-нататъшните проблеми. Той вече знае, че семейството няма да позволи да пострада и започва да очаква, че така ще бъде винаги при подобна ситуация. Част от болестта на зависимия е неговата удивителна способност да манипулира семейството си, особено майката или бащата, или съпруга.

Характеристика на зависимостта е и способността на болния да предизвиква гняв или да провокира “излизане от себе си”. Ако семейството, членовете му или приятелите се нервират и проявяват враждебност, то тяхната способност да му помогнат се свежда до нула. Съзнателно или несъзнателно, зависимият проектира ненавист към себе си. Когато близките реагират злобно или враждебно, той се чувства оправдан за предишната употреба на наркотик и намира допълнително извинение за бъдещата.

Друго оръжие на зависимите е способността им да хвърлят в тревога семействата. Зависимият от наркотици човек, според това доколко е напреднала болестта му, се настройва още повече към употреба, когато близките му са неспособни да се справят със страха, който той предизвиква у тях. Това също е част от заболяването. Нито зависимият, нито емоционално свързаните с него, могат трезво да погледнат на действителността.

Членовете на фамилията са длъжни, на първо място, да се научат да се справят със своите проблеми, за да могат да имат положително влияние върху злоупотребяващия с наркотици.Защотомного често близките родственици на зависимия имат много повече нужда от помощ и подкрепа, от него самия.

Едно от най-разрушителните чувства, които развиват родителите на употребяващия, са чувствата за вина, срам и родителски провал. Това ги прави свръх протективни, т.е. те много често искат да изместят проблема от сина/дъщеря си и да го решат вместо него, а това е невъзможно. Най-интензивно чувство за вина имат майките. Желяз Турлаков споделя от своя опит: „Още от самото начало им казвам, че те нищо не могат да направят за децата си, могат да направят за себе си, да променят първо себе си - да променят начина на общуване, възгледите си по отношение на проблема. Децата на такива родители са изключително манипулативни, те много добре знаят слабите места на своите родители. В тази ситуация “зависим със зависим”, никой не решава проблема. Така че зависимостта към наркотиците е и проблем на семейното общуване, на семейните модели.” /www.kvartala.bg/

1.2.  Модел на семейството със зависим 

Много специалисти се опитват да открият закономерности в близкото обкръжение на зависимия, които да направят възможно създаването на модел на семейството със зависим.

Според Веселина Божилова, председател на Сдружение „Майки срещу дрогата”, опитът й от срещите с голям брой родители на употребяващи наркотици показва, че няма ясно определен модел на семейство, в което се появява проблем с употребата на вещества. Всяко семейство е заплашено от това, детето му да отиде в наркоманията.

От проведените обаче множество изследвания за установяване  ролята на близките при формиране и лечение на зависимости, са се установили някои закономерности, които могат да послужат за представяне на условен модел на семейството със зависимо дете.

1.2.1. Майката на зависимия

Според Румен Георгиев – фамилен терапевт, във всеки наркозависим има психологическа зависимост от родителите, т.е. той не е могъл да се обособи като самостоятелна личност от семейната система. Най-вече той е свързан с майката. И се счита, че една от причините за започване употреба на психоактивни вещества е неадекватен стремеж за автономност и отделяне. Затова и по-добри резултати при лечение се постигат при зависими, които успяват да се отделят от родителите си и живеят самостоятелно.

Майката има опрощаващо, свръхпротективно, твърде пермисивно поведение към зависимия, когото описва като предпочитаното, доброто, лесното за отглеждане дете в ранното му детство /Stanton, M.D, Todd, Tetall, 1982/.

         Емоционалната връзка майка - син е много силна. Именно поради този факт, ако тя изглежда и се чувства зле, синът й също става по-тревожен и вероятността за употреба се увеличава. Затова е важно какво прави майката за себе си, а не какво прави за детето. Поради емоционалната свързаност между двамата, то я наблюдава и от нейното състояние зависи как ще се чувства то.

Момичетата със зависимост, от своя страна, често са в силна конкуренция с майката. Често отношенията между двете са силно обтегнати.

Майките изпитват и най-интензивно чувство за вина – “Какво се случи?”, “Къде сгреших?”.Като правило те не виждат разликамежду себе си и децата, не правят разлика и между своята отговорност за благополучието на детето и неговата отговорност за собствените постъпки. Когато детето е било малко, е било напълно естествено майката да отговаря и за здравето му, и за облеклото, и за развлеченията. Но в периода на израстването част от отговорността трябва да се прехвърля върху детето. Именно то трябва да отговаря за своето учене, за избора си на приятели, за заниманията си и за бъдещата си професия.

На практика обаче, тъкмо майката изпитва вина за греховете на порасналия син или дъщеря, в това число и за тяхната наркомания. Децата приемат наркотици, боледуват, изоставят ученето или работата, крадат вещи от дома, задължават, попадат в полицията. А майките преживяват всичко това, тичат по лекари, лекуват раните им, договарят се с учители и работодатели, прощават кражбите, връщат дълговете, защитават провинилия се наследник от закона.

Ето какво пише майката на зависим Тамара Нестeренко в книгата си „Завръщане от небитието”: „Ако се опитаме да опишем обобщения или събирателен образ на майката на наркомана, смело можем да използваме най-ярките, наситени цветове. Това е жена, която всичко знае и може по-добре от другите. Тя може да ти даде съвет какво къде да купиш най-евтино, да ти обясни как да си лекуваш язвата, как най-добре да ремонтираш дома си. Тя е в курса на всичко, което се случва в света, тя се занимава с йога, къпе се през зимата в леда, пее в хора, пише стихове за рождените дни, готви най-забележителните ястия. В работата си тя често постига най-големите успехи, заема отговорни постове. Каквато и професия да си е избрала, тя я владее до съвършенство. Това е много силна личност. И да излезе в пенсия, тя продължава да работи, може да започне свой бизнес, енергия и предприемчивост не й липсват.
В семейството й всички са обгрижени – сити, облечени, обути. В дома й винаги е идеална чистота, вилата и градината й също са в образцов ред. И всички зависят от нея. Гледаш и си мислиш - това е солта на земята, самото съвършенство…Тя е могла да се справи с всякаква беда, но тази… Но тя и не за себе си моли за помощ, тя казва: „Помогнете на сина ми!”.  Тя просто е забравила за себе си - както никога не е мислила, отвикнала е да мисли, изцяло се е сляла с детето си. И все пак първото, от което тя се нуждае, е съчувствието. Нея я мъчи чувството за вина, в очите на околните тя заслужава упрек: тя е майката на наркомана!”

Освен прекалената и нездравословна връзка с детето, майката на зависимия често е правила и друга основна грешка във възпитанието - не му се е доверявала, защото е считала, че без нейната помощ, то няма да може да се справи. И именно недоверието му пречи в стремежа да порасне, пречи му да стане пълноценен човек. Свръхотговорността и свръхпротекцията, с която се е натоварила майката, оказва изключително негативно влияние върху процеса на отделяне на детето от психологическата зависимост на родителите.

1.2.2. Бащата на зависимия

Бащите на зависимите са най-често авторитарни и дистанцирани, или слабохарактерни, или липсващи. Често са употребяващи или злоупотребяващи с алкохол. Отношенията между баща и синса силно негативни, с непоследователна дисциплина от страна на бащата. Братята и сестрите на зависимия е по-вероятно да са в по-добри отношения с бащата.

Бащите на зависимите често са по-критични към поведението на детето си. Анализирайки постъпките на сина или дъщерята, татковците често стигат до извода, че децата им са обикновени крадци и мошеници, които използват семейството, за да постигнат целите си.

Личният ми опит от работата с родители на зависими в „Училище за родители” в Габрово, ми дава възможност да споделя собствените си наблюдения по отношение ролята на бащата в семейство с наркозависим:

  • Бащите много рядко посещават групите за родители. Считат, че това е място за майките, а ако имат въпроси относно лечението на детето, биха се обърнали към лекуващия го лекар;
  • В почти всички семейства, чиито деца са включени в Програма за лечение на зависимости, водеща роля има майката. Тя е човекът, който организира живота в семейството и е поела върху себе си цялата отговорност за лечението и възстановяването на зависимото дете;
  • Бащите трудно споделят чувствата си. Емоциите, които те преживяват, действат много по-разрушително върху тяхното здравословно състояние, тъй като остават скрити за близките;
  • Освен към поведението на детето си, бащите са настроени силно критично и към поведението на съпругата си, която изцяло е обсебена от грижа за сина/дъщеря им и често обвинява съпруга си, че не прави достатъчно за детето си;
  • Въпреки всичко бащите се интересуват и са загрижени за детето си. Но предпочитат да не търсят помощ от близки, приятели, специалисти. Смятат, че могат да се справят сами и когато претърпят провал, го приемат за лична неспособност да се справят с проблем в семейството;
  • Бащите по-трудно приемат, че зависимостта е болест, която трябва да се лекува дълго, че оздравяването е продължителен процес. Повечето от тях считат, че спиране употребата на наркотици е въпрос на воля, което още повече ги настройва срещу детето им, на което, според тях, му липсва такава;
  • Най-голям процент е този на бащите, които никога не се появяват. Според майките – те са абдикирали напълно от родителските си задължения, независимо дали живеят заедно или са разведени. За тях детето им просто си е решило така да живее, то е пълен провал и единствено затворът може да го спаси от пълен крах;
  • Почти никога бащите не приемат, че те самите имат нужда от помощ. Каквито и проблеми да съществуват в семейството, те считат, че в основата им стои наркотичната зависимост на детето;

Разбира се, моделът на семейството, който е описан, е твърде условен. Историите и съдбите на всяко едно от тях са уникални и неповторими, всяко има своите победи и провали в живота, своите мечти и надежди. И всяко едно в този момент от съвместното съществуване е изправено пред мъчителната драма да има дете, зависимо от наркотици.

1.3. Етапи, през които преминава семейството на наркотично зависимия

Да се определят етапите означава да се осъзнае последователността на моментите, през които минава всеки родител, след като разбере за зависимостта на детето си и започне да търси изход от тази ситуация.

В литературата по проблема има различни определения на етапите, като тяхното дефиниране е условно. Най-общо те могат за бъдат описани по следния начин:

1.3.1. Отричане на проблема

Етапът се характеризира с отричане на съществуването на проблеми с наркотиците, преструвайки се, че такива не съществуват или не са сериозни, или пък надявайки се, че проблемите ще се решат от самосебе си. Семейството е неспособно да идентифицира източника на стрес. То създава сложна система от защити, която го предпазва от преживяване на болезнени чувства. Гневът се трансформира в негодувание, страхът - в отдръпване,  вината - в отхвърляне или отбягване. Поведението на семейството може да стане ригидно, натрапчиво /не може да се въздържа/. Комуникацията е блокирана - често посредством отричането и заблуждаване. Във фамилната система ролите, правилата /нормите/ и границите стават неясни, объркани, а емоциите са неправилно изразени и неправилно разпознати /Татяна Кючукова, Фази, през които преминава семейството на наркотично зависим, www.antidrugbg.com/

Ето какво споделя Лиляна Стоянова в книгата си „Как помогнах на детето си да спре наркотиците. Моят опит в групи”: „Макар да виждах и чувствах, че нещо се случва с детето ми, че то се променя коренно, аз търсех и изтъквах какви ли не причини, за да оправдая това му състояние: тежък пубертет, негативно влияние на улицата, лоша компания… Дори за миг не допусках, че може би то взема наркотици, а дори и да допуснех тази мисъл, бързо я изгонвах от главата си… Рано или късно обаче човек се пробужда и осъзнава истината. Но дори и тогава продължих да се самозалъгвам и да се заблуждавам: „То не употребява твърди наркотици, а пуши марихуана или взема амфетамини….”. Точно тук е уловката, защото каквото и да взема, то вече е зарибено и само спешни мерки могат да го измъкнат от дрогата.” /Л.Стоянова, „Как помогнах на детето си да спре наркотиците. Моят опит в групи”, стр. 8/

През този етап преминават всички семейства. Те са неспособни да разпознаят признаците на употреба на наркотици, или пък ги игнорират, приписвайки ги най-често на промените през пубертета. Изведнъж детето започва да носи по-лоши оценки, връща се със закъснение вкъщи, отсъства от училищните занятия, изолира се от близките, става свръхчувствително, има проблеми с контактите с други хора. Всичко това безпокои родителите, но те предпочитат да третират забелязаните симптоми като проблеми на периода на узряването, например емоционални разочарования или реакцията на неуспехи в училище. Допускат се всякакви възможности, освен една – че това са наркотици. В такава ситуация няма нищо по-лошо от затваряне на очите. Такова отношение, пренебрегващо фактическата причина за промяната в поведението на детето, го прави по-дръзко, тъй като то се чувства освободено от отговорността за действията си.

Тази фаза от неангажиране или грешно ангажиране може да трае много месеци, понякога и години.

1.3.2. Улесняване

Този етап се характеризира като „даване на възможност”, т.е. неволно спомагане на употребяващия да затвърди зависимостта си:

  • Дават се извинения и обяснения за употребата и даденото поведение, например влиянието на приятелите;
  • Казват се лъжи с цел да се предпази зависимия от попадане в неприятности;
  • Допуска се неприемливо поведение - вербална или физическа агресия, кражби от членове на семейството, игнориране на семейните норми;
  • Няма противопоставяне срещу наркоманното поведение от страх нещата да не станат по-лоши;
  • Понякога се купува дрога за сина/дъщерята от черния пазар вместо да се апелира, изисква или търси лечение;
  • Замаскира се проблемът и не се осъзнава до каква степен той е развит;
  • Плащат се сметки на наркомана;/Татяна Кючукова,Фази, през които преминава семейството на наркотично зависим, www.antidrugbg.com/

През този етап най-често родителите се опитват сами да се справят с проблема и не търсят помощ. Те са убедени, че ако използват всички известни им подходи за промяна на поведението, то детето им неминуемо ще се откаже от наркотиците. Най-често през този етап те използват следните механизми на въздействие:

  • Безкрайни разговори за вредата от наркотиците и последиците от употребата, които в крайна сметка отегчават и още повече отдалечават детето от дома и семейството;
  • Молби и привеждане на доказателства за пагубното влияние на дрогата – нездравословният външен вид, занемареното облекло, провалите му в обучението или на работното място, липсата на перспектива за бъдещето;
  • Даване на всякакви обещания за материални придобивки, ако се прекрати употребата на наркотици;
  • Използване на авторитета на бащата за сплашване – „ако не се откажеш, ще те изгоним от вкъщи”, „няма да ти даваме никакви пари”, „забрави, че имаш дом и родители” и т.н.

Докато родителите се убедят, че този подход е грешен, минават още много месеци, през които отрицателните последици от употребата на наркотици върху зависимия и неговото семейство се задълбочават.

Същевременно у родителите започват да развиват и разрушителните емоционални състояния, свързани с чувствата на срам, вина, гняв, разочарование, отчаяние.

В книгата си Лиляна Стоянова пише: „В съзнанието ми като че ли най-напред се появи не толкова проблемът на детето ми, колкото дали околните са разбрали за него и какво ще си помислят, защото аз все още не разбирах напълно размера на бедствието ни. За да избегна обяснението с околните и да прикрия проблема от близки и познати, започнах постепенно да се отдалечавам и отчуждавам от тях... От една страна, това е моето дете, за което съм готова да дам всичко, обичам го от цялата си душа, а от друга – това е дете-наркоман, което е способно да лъже, да мами, да ме манипулира, даже и да краде. Идва момент, когато натоварената с толкова отрицателна енергия душа, отприщва всички натрупани негативни чувства и реакции, а домът се превръща от сравнително спокойно място, в самия ад... Обзе ме пълно отчаяние, което обхвана като с обръч цялото ми същество.... Отчаянието идва по няколко линии: от една страна е мъката от голямата вероятност да го загубя завинаги, тоест то да умре, а аз да не съм в състояние да направя нищо; от друга – срещу себе си имах друг човек, коренно различен от детето, което познавах и с който нито можех да говоря, нито той да ме разбере.”/Л.Стоянова, „Как помогнах на детето си да спре наркотиците. Моят опит в групи”, стр. 10/

1.3.3. Етап на контрол

Това е най - изморителният етап за семейството, чиито енергия и време са изцяло инвестирани в опити да спрат разрастването на проблема или да решат проблема на наркомана със спирането. Най-трудно е ако наркоманът е непълнолетен и родителите се чувстват отговорни за него. Етапът се характеризира със следните действия от страна на семейството:

  • Непрекъснато наблюдаване и супервизия на детето, неговото поведение и занимания - проверки на стаята, телефонни разговори, скайп;
  • Вечер до късно не се заспива, не и докато синът/дъщерята не се прибере;
  • Организиране и планиране дейностите и ежедневието на детето;
  •  Прекратяване напълно на нормалните до този момент дейности на семейството - канене на гости и приятели, почивки, излизания, защото междувременно нещо може да се случи;
  • По-често се усеща умора или са налице заболявания на членовете на семейството от многото тревоги, наблюдаване, изчакване, контролиране или непрекъснато чувство за отговорност пред наркомана./Татяна Кючукова,Фази, през които преминава семейството на наркотично зависим, www.antidrugbg.com/

На този етап контролът е засилен до краен предел. Някои родители прибягват и до крайно драстични наказания – изолация, заключване, изгонване. А когато всичко това не дава резултат, се чувстват още по – безпомощни, объркани и ужасени. И без изобщо да го осъзнават, изпадат в едно коварно и мъчително положение, наречено съзависимост.

Поради факта, че този психологичен феномен е твърде характерен за родителите на зависимите и е показателен за емоционалното им състояние и динамиката на преживявания, то неговите характеристики ще бъдат разгледани подробно в следващата подглава на настоящата разработка.

1.3.4. Осъзнаване на проблeма и търсене на подходящо лечение

Това е последната фаза, която се появява след дълъг период на провал при контролирането, когато членовете на семейството са изморени или депресирани, фрустрирани или чувстват безнадеждност. Семейството осъзнава, че въпреки всичките усилия от тяхна страна, детето не е спряло вземането на дрога. Контролирането е било безполезно и неефективно. На този етап семейството трябва да приеме необходимостта да се отдръпне от наркомана и да го остави той сам да поеме по-голяма отговорност за себе си. Едва сега родителите търсят професионална помощ за детето си. Част от тях се включват в програми за близки и родители на зависими. Всичко това вече е решителна крачка към успешно лечение и преодоляване на зависимостта.

Ето как описва този етап Лиляна Стоянова: „Да разбереш, че след всичко преживяно ти предстои още един доста дълъг период на очакване да се случи чудото на щастливото избавление…Осъзнаването на необходимостта от лечение и фактът, че самото лечение е доста продължителен процес, за мен е крачка напред в битката с наркотиците.” /Л. Стоянова, „Как помогнах на детето си да спре наркотиците. Моят опит в групи”, стр. 16/

 

1.4. Съзависимост

Съзависимост се наричат психологическите особености на взаимоотношенията между наркомана и един /обикновено майката/ или двамата родители, които предизвикват у последните травмиращи изменения в психологическото състояние, промяна в структурата на тяхната личност и които пречат не само на ефективното разрешаване на конфликтната ситуация в семейството, но и на самия процес на лечение.

Членовете на семейството са под влиянието на непрекъснат стрес, който съдейства за възникването на най-различни страдания: безсъние, мигрени, хипертония, язва, аритмия на сърцето. Трудностите в обществената сфера се отнасят до неблагоприятните промени в контактите с други хора: проблеми в работата, откъсване от досегашните познати от страх да не се разбере срамният проблем.

Специалистите твърдят, че съзависимостта не е болест, а само реакция на ненормалното поведение. Ето и мнението на д-р Ивайло Димитров – психиатър и психотерапевт, в статията му„Съзависимостта - как да помогнем на семейството на зависимия”: „Съзависимостта причинява болести и сериозни промени във всички сфери на живота, обхващайки неговите физически, психически, обществени и духовни аспекти. Майката или бащата на зависимия човек усещат постоянно страх за детето, чувство за вина, срам, безпомощност и отчаяние. Абсолютното съсредоточаване върху проблемите на едното дете дезорганизира живота на цялото семейство. Затова можем да констатираме, че цялото семейство е докоснато от съзависимостта. Дори ако съзависимостта не е болест в медицинския смисъл, тя изисква специализирана помощ… Родителите като че ли забравят, че са хора, които чувстват и се нуждаят, че имат правата, които от никого не могат да бъдат нарушавани. Те са толкова съсредоточени върху проблемите на детето, че изцяло изоставят себе си. Реализират схемата на пълна саможертва за детето, често за сметка на най-големи лишения.”/www.dr.ivaylodimitrov.com/   

Най-често съзависимостта се изразява в:

  • Загуба на сили и надежда;
  • Постоянен стрес и напрежение;
  • Чести емоционални изблици;
  • Загуба на съня;
  • Загуба на интерес и удоволствие от приятните до сега ежедневни занимания;
  • Избягване на контакти с приятели, съседи, роднини и т. н.

Психологическите феномени, които характеризират поведението на съзависимите, са следните:

Модели на отричане:

  • Съзависимите имат трудности с определянето на това, ко­ето чувстват;
  • Омаловажават, променят или отричат сво­ите чувства;
  • Възприемат себе си като напълно без­ко­ристни и се посвещават изцяло на другите.

Модели на ниско самочувствие:

  • Съзависимите трудно взимат решения;
  • Осъждат своите мисли, думи и действия като „недостатъчно добри”;
  • Объркани са, когато получават признание, похвали или подаръци;
  • Не са способни да поискат от другите удовлетворяване на техните по­требности и желания;
  • Оценяват одобрението на своите мисли, чувства и поведение от стра­на на другите хора повече отколкото своето собствено по­ло­жи­телно мнение за самите себе си.

Модели на отстъпване:

  • Съзависимите правят компромиси със своите ценности и излагат на риск своята не­прикосновеност, за да избегнат отхвърлянето и гнева на другите хора;
  • Те са прекалено чувствителни относно това, дали другите мислят и чув­стват същото като тях;
  • Необичайно предани са, оставайки пре­калено дълго в пагубни за тях ситуации;
  • Ценят мнението и чувствата на другите повече отколкото своите соб­ствени и често се страхуват да изразят различно мнение и чувства;
  • Оставят на заден план своите интереси и хобита.

Модели на контрол:

  • Съзависимите са убедени, че повечето хора са неспособни да се грижат за себе си;
  • Те опитват да убеждават другите как „трябва” да мислят и как „наистина” да чувстват;
  • Обиждат се, когато другите не им позволяват да им помагат;
  • Свободно дават съвети и наставления, без да са помолени за това;
  • Щедро обсипват с похвали и подаръци тези, за които се грижат;
  • Използват секса, за да получават одобрение и приемане;
  • Нуждаят се от това, другите трябва да имат „нужда“ от тях, за да изграждат взаимоотношения с тях; /сп. Арка, бр.10, август 2009 г./

В семейството на зависимия мислите на родителите непрекъснато са фокусирани върху това няма ли той да се надруса днес, дали няма да направи срив или рецидив, ако е спрял за известно време, какво да направят, за да не го извърши, как да се държат с него, ако дойде в такова състояние или как да не стигне до него. Без да забележат, животът им е престанал да бъде зависим от тях самите. Станал е зависим от наркотиците и от зависимия.  Родителите попадат в пълния с унижения, страдание и хаос капан на съзависимостта. Живеейки в този капан, на всяка цена се опитват да опазят зависимия от последиците на неговото поведение - лъжат, за да го прикрият, не дават не само да се говори лошо за него, но и да се мисли така, обгрижват го, разбират го и го оневиняват, засвидетелстват непрекъснато своята обич и подкрепа. Престават да обръщат внимание на собствените си чувства и нужди. А така всеки ден показват на детето си модел за подражание на живот без отговорност към себе си.

Съзависимостта е свързана и с позицията на разрешение. Кръ­жей­ки със зависимия в болния свят на илюзиите, родителите деформират на­чина си на мислене — то се просмуква с отричане, с обви­нения сре­щу другите, с оправ­дания. Позицията на разрешение се вижда в осво­бож­да­ването на някого от отговорността за соб­ствения му живот, във взе­мането на този живот в нашите ръце.Но тази позиция, както и приемането на свръхотговорността за поведението на зависимия,са благоприятни за него. Точно по този начин съзависимите близки помагат на наркомана да продължи с употребата./Алина Хриневич, сп.„Арка” № 1, 2001/.

Ключът към промяна на разрешителната позиция може да бъде само“твърдата любов”.  Такава любов е единствената спасителна за него и се основава на такова отношение към зависимия, че самият той да понесе последиците от зависимостта си.

В семейство със съзависимост винаги е нарушено разпределението на ролите. Детето със зависимост много рядко поема отговорност за своята болест и за постъпките си. То е егоист и се стреми да хвърли върху родителите цялата вина за ставащото. И родителите доброволно поемат върху себе си отговорността за осъществяването на контрол върху употребата на наркотиците и състоянието на здраве на детето.

В книгата си „Как да спасим детето от наркотиците”, А. Данилин и  И. Данилина предлагат конкретни стъпки за избавяне от съзависимостта:
1. Подробно, по точки, определете задълженията на детето в семейството. Ако имате по-малки деца, нека то поеме грижата за тях. Не се страхувайте, че по-голямото дете ще развали по-малкото. За щастие, досега не сме се сблъсквали с такива случаи. Нека той, например, да води малкото в детската градина и да го взема оттам. Нека проверява домашните му работи и да отговаря за успеха му. Запомнете, че зоната на отговорност за другия човек трябва да бъде голяма. От трите главни фактора за употребата на наркотици, американските психолози особено изтъкват отсъствието на отговорност за друг, по-слаб член на семейството.

Може да се възложат и други задължения в дома. Главното е да не се подхожда към този въпрос формално, да не се контролира и никога да не се застрахова. Ще видите, че във всяко състояние, при всякакви обстоятелства, детето ще може да изпълни задълженията си. По този начин вие му оказвате доверие, което то се старае да оправдае. Дайте му възможност да се чувства голямо и значимо.

2. От днес той сам и само той отговаря за наркотиците и за своето състояние, за своята способност или неспособност да учи или да работи. Дайте му да разбере, не само с думи, но и с действия, че вие сега се занимавате със себе си и със собствените си проблеми.
Спрете да контролирате къде и с кого излиза, това е негова работа.
Прекратете телефонното подслушване, това е унизително и за двама ви. Не се втренчвайте в очите му и не оглеждайте вените му. Основен принцип на семейния живот: ние още един път сме готови да ти повярваме, още един пък сме готови да ти помогнем, ако помощта - емоционална или медицинска, ти е нужна. Парите в нашето семейство - това са нашите пари и не ти си ги спечелил. Ние също имаме своите желания и потребности, които сме игнорирали много години. Сега ние най-сетне ще помислим и за себе си.

3. Създайте в дома си емоционална ситуация, при която детето ще иска да се прибира. Това трябва да са открити и топли отношения, които не го заплашват с повдигане на въпроса за вината и хиляди упреци. Не натрапвайте на детето собствените си мнения и оценки. То има право да мисли по друг начин.

Ако детето не изпитва влечение към дома и семейството, спомнете си, че по-рано имахте семейни празници, излети. Прекарвайте времето заедно. При всеки конфликт се старайте да се вслушате и да разберете какво иска да ви каже. На първо място го изслушайте, а после го оценявайте и класифицирайте. Избягвайте упреците и истерията. Родители, които постоянно подозират детето си в нещо лошо, с тревожен поглед и разплакани очи, не предизвикват доверие и желание за споделяне.

Данните показват, че 93% от родителите на зависимите /особено майките/, които не са преминали курс по психотерапия и тренинг групи под ръководството на психолог, страдат от съзависимост./ А. Данилин, И. Данилина М., Как да спасим детето от наркотиците, 2001/

Първата стъпка към спасяването на детето от наркотиците и запазването на собствената личност на родителя, е отстраняването на съзависимостта. И една от най-важните цели на психологическата подкрепа, която специалистите оказват на родителите на зависимите, е именно преодоляване на състоянието на съзависимост.

 

  1. Ролята на семейството при възстановяване на зависимия.

Както бе отбелязано и по-горе в разработката, участието на семейството в терапевтичния процес повишава шансовете за успешно възстановяване на зависимия.

На практика обаче, много родители, след като детето им е започнало лечение, решават, че най-трудното е преминало и тяхното участие е приключило в момента, в който започва лечението. Това е огромна грешка, която често води до провал на терапията. Точно в периода, в който започва промяната на зависимия, семейството следва също да започне промяна в своите отношения и поведение към детето. За тази промяна родителите могат да бъдат научени, консултирани и тренирани от специалист.

Много показателен в това отношение е случай от практиката с родител на зависим младеж от Габрово: Момчето беше на 25 години, с тежка зависимост от хероин. Родителите – възрастни, много консервативни, имали са престижни професии, известна фамилия в града. Младежът също е интелигентен, успял е да завърши висше образование, макар и с много усилия в последната година. Майката не искаше да посещава група на родителите към Центъра за лечение на зависимости, защото считаше това за излишно емоционално натоварване. В този период синът й беше в болницата в Раднево и тя реши, че вече проблемите с него са приключили. Единственото й желание бе той да се задържи колкото се може повече в лечебното заведение, защото знаеше, че колкото по-дълго трае терапията, толкова повече шансовете за успех се увеличават. Момчето се справяше чудесно, чувахме се и с лекуващия го лекар, който се радваше изключително на напредъка му. Разрешиха на момчето да ползва един път седмично скайп и тогава си пишехме с него. Това, което най-много го измъчваше, беше, че колкото и пъти да сподели с майка си, че може да си дойде за някои почивни дни, тя винаги го е молела да не се прибира, за да не стане нещо лошо, т.е. да не се срещне със старите си приятели и да се надруса пак. Опитах се да говоря с нея по въпроса, но тя беше категорична, че тъкмо със съпруга й малко са си отдъхнали, не можела пак да трепери няколко дена за сина си. Но по Коледните празници момчето все пак си дойде, защото вече и лекуващия лекар му казал, че му дава една седмица отпуска и почти цялото отделение заминава  при близките си.

На втория ден от отпуската младежът дойде при мен в офиса. Беше надрусан. Разплака се и ми разказа какво се е случило. Решил да изненада родителите си и не им съобщил, че се прибира за Коледа. Купил малки подаръчета за тях, за брат си, за племенниците си и пристигнал в дома си. Щом майка му го видяла, се разплакала и развикала какво прави там. Да се надруса по празниците с приятелите си ли се връща? Няма ли да ги остави поне една спокойна Коледа да изкарат?... И момчето прави това, което е най-очаквано в случая – обръща се, отива при старите си приятели, които се радват да го видят отново и се надрусва.

Така, след всичките месеци усилия от негова страна за възстановяване, той се върна в Раднево и започна от нула лечението си.

Момчето обаче осъзна, че ако иска да се спаси, трябва да е надалеч. Обича силно родителите си и те също го обичат, но тяхната промяна така й не се случи. В момента той е женен и живее щастливо и спокойно със съпругата си в чужбина.

Това за съжаление не е изолиран случай. Пътят към промяната трябва да бъде извървян от цялото семейство. В противен случай рискът от рецидив е огромен.Промените в семейството са нужни дори преди да се очакват промени в самия зависим.

Какви са отговорностите на семейството по време на лечението на зависимото си дете:

  1. Информация и мотивация

Родителите на всяка цена трябва да са информирани относно лечението на детето си – колко време може да продължи, какво може да се случи по време на терапията. Изучавайки цялата достъпна информация за наркоманията, те следва да прилагат знанията в своя живот. Промяната трябва да започне от тях – с промяна на позициите и подходите към решаване на проблема. Така те могат да ускорят оздравяването на зависимия.

Промяната при зависимите често отнема много време, тя върви с променлива скорост, сривовете са част от пътя на оздравяването. Ако родителят не е информиран за това, той може да има нереалистични очаквания за промяната. В този случай един срив на детето се приема драматично от семейството и води до съответен емоционален срив, разочарование и загуба на мотивация за лечение у близките. А тяхната роля е не само да поддържат собствената си мотивация, а и мотивацията за промяна у детето си. Защото мотивацията не е еднократен акт, който приключва със започване на лечението. Мотивацията е процес, който трябва да бъде направляван и поддържан.

Това е и един от мотивите, в настоящата разработка да бъде представено мотивационното интервюиране и възможното негово приложение при работа с родители на зависими.

  1. Подкрепа и контрол

Контролът по време на лечението трябва да се запази, но не трябва да бъде абсолютен. След като са минали 2-3 месеца от спирането на наркотиците, детето трябва да получи някаква степен на свобода. Фактически, това означава право на лично време. Родителите трябва да му разрешат поне 1-2 часа извън техния контрол. Важното за възстановяващите се е, че те са подкрепяни, приемани, обичани и ценени като личности. Те често придават изключително значение на доверието, което някой им оказва, особено когато те сами не вярват на себе си.

Връзката на семейството с лекуващия лекар е важна. Без заинтересованост и съдействие от страна на родителите, е невъзможно лечението да се доведе до успешен край. Без да поемат цялата отговорност за лечението и възстановяването на зависимия, те следва да демонстрират съпричастност и загриженост за него.

Разговорите за наркотици в дома трябва да бъдат прекратени още от самото начало на лечението. Постоянните подозрения, гневните монолози и истерия без повод могат да доведат точно до противоположния резултат.

От друга страна, всеки признак на положителна промяна у детето, трябва да бъде забелязван и това да се изрази в демонстриране на доверие, уважение към личността му и постоянна подкрепа в усилията му за промяна. Поощряването на всички положителни постъпки на зависимия и помощта за тяхната реализация са задължителни.

Оздравяването от всяка тежка болест изисква значително време, може да се случат и рецидиви. Ако семейството не се паникьоса и не се върне към предишните си деструктивни начини за разрешаване на проблема, неговата издънка може да се използва като помощно средство и да послужи като напомняне за това, че е необходимо зависимият да се откаже дори от една доза, че няма „само един път”. Нереалистично е да се очаква, че в процеса на оздравяване компулсивното поведение за късо време ще се превърне в кротко.

  1. Социализация

Когато зависимият прекрати приема на вещества, изведнъж разбира, че е останал сам. Приятелската му среда е била от употребяващи, с които той не бива да поддържа контакти. В тази среда той е бил приеман безрезервно.Системата на ценности на тази компания е пределно проста и примитивна, затова и разбираема - всичко се е въртяло около дозата и нейното намиране.

Единствената социална среда, която е останала на голяма част от зависимите, е семейството. С приятелите, които е имал контакт преди започване употребата на наркотици, отдавна не поддържа връзка. Ценностите и отношенията там са много по-сложни и най-вероятно е невъзможно веднага и без уговорки да го приемат в своето общество, в компанията си, на работа, в училище. Именно затова така е необходима социалната работа. Човек, минал или минаващ лечение, трябва да бъде вграден в нормална социална група - да бъде устроен на работа, да започне да учи, да спортува и т.н. Той трябва да има възможност за нормално, нормативно общуване. Ако това не стане, човекът се чувства изолиран от другите. Оскърбеното му самолюбие често става причина за рецидив.

В тази психологическа ситуация личността предпочита да не се бори с нея, а да се затвори от външния свят - "Никой не ме разбира". Той приема всякакви съвети от възрастните или от старите приятели на нож, с раздразнение и обида. Всяка дума по свой адрес схваща като оскърбление на достойнството и самолюбието му. Личността започва да се крие от реалния живот в позата на обидения и неразбран от никого човек.

"Обиденият от всички" много лесно се убеждава, че само наркокомпанията му го разбира, че само там той се чувства човек. Връща при тях отначало не за това, пак да се друса, а за да общува с другите, които "всичко разбират" и не нараняват неговото самолюбие. И когато се върне при тях, те винаги могат да го уговорят да се "бодне веднъж".

Затова, наред с поощряване на успехите и поддържане на мотивацията за лечение на зависимия, семейството следва да съдейства за ресоциализацията му в обществото, посредством постепенно разширяване на кръга на социалните му контакти с хора, които биха го приели безрезервно и биха го подкрепили в усилията за преодоляване на зависимостта.


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

 

 

УВОД………………………………………………………………………………….3 стр.

 

ГЛАВА ПЪРВА:

Семейството, в контекста на проблема с наркозависимостта………………..6 стр.

 

1.1. Наркоманията, като семейна болест……………………………………………6 стр.

1.2. Модел на семейството със зависим…………………………………………....10 стр.

1.2.1. Майката на зависимия………………………………………………..10 стр.

1.2.2. Бащата на зависимия……………………………………………….....13 стр.

1.3. Етапи, през които преминава семейството на наркотично зависимия……...14 стр.

1.3.1. Отричане на проблема………………………………………………..15 стр.

1.3.2. Улесняване…………………………………………………………….16 стр.

1.3.3. Етап на контрол……………………………………………………….18 стр.

1.3.4. Осъзнаване на проблeма и търсене на подходящо лечение………..19 стр.

1.4. Съзависимост……………………………………………………………………20 стр.

1.5. Ролята на семейството при възстановяване на зависимия…………………...26 стр.

  1. Информация и мотивация…………………………………………...28 стр.
    1. Подкрепа и контрол………………………………………………….28 стр.
  2. Социализация………………………………………………………...29 стр.

 

ГЛАВА ВТОРА:

Психологическа подкрепа на семейството със зависим………………………32 стр.

 

2.1. Обосновка на необходимостта от психологически интервенции

 в семейството……………………………………………………………………….32 стр.

2.2. Терапевтични задачи при работа със семейството…………………………...36 стр.

2.2.1. Повишаване информираността на членовете на семейството за естеството и лечението на зависимостта……………………………………………………….36 стр.

2.2.2. Идентифициране на проблемни поведения и модели на взаимоотношения и тяхното преструктуриране………………………………………………………..37 стр.

2.3. Теоретични подходи при работа със семейства на зависими лица………….40 стр.

2.3.1. Системно направление………………………………………………..41 стр.

2.3.2. Структурна семейна терапия…………………………………………42 стр.

2.3.3. Стратегическа семейна терапия……………………………………...46 стр.

2.3.4. „Семейни констелации”………………………………………………46 стр.

2.4. Групи за взаимопомощ на родители и близки на зависими………………….48 стр.

 

ГЛАВА ТРЕТА:

Мотивационно интервюиране и неговотоприложение при работа със семейства на зависими………………………………………………………………………….51 стр.

 

3.1. Същност на мотивационното интервюиране………………………………….51 стр.

3.2. Принципи на мотивационното интервюиране………………………………...54 стр.

3.2.1. Емпатия………………………………………………………………...54 стр.

3.2.2. Персонална ефективност……………………………………………...54 стр.

3.2.3. Работа с противоречията……………………………………………...55 стр.

3.2.4. Вървене със съпротивите, а не срещу тях…………………………... 55 стр.

3.2.5. Поставяне на реалистични цели…………………………………….56 стр.

3.3. Ключови умения за мотивационно интервюиране…………………………..56 стр.

3.3.1. Отворени въпроси……………………………………………………56 стр.

3.3.2. Рефлективно слушане………………………………………………..57 стр.

3.3.3. Подкрепа……………………………………………………………...57 стр.

3.3.4. Обобщаване…………………………………………………………..58 стр.

3.3.5. Извличане на самомотивиращи твърдения………………………...58 стр.

3.4. Приложение на мотивационното интервюиране при работа със семейства на зависими…………………………………………………………………………….59 стр.

3.4.1. Обосновка…………………………………………………………….59 стр.

3.4.2. Цели и задачи на обучението в мотивационно интервюиране на семейството на зависимия………………………………………………………….61 стр.

3.5. Програма за обучение в мотивационно интервюиране на родители и близки на зависими…………..…………………………………………………………………63 стр.

3.6. Предимства на обучението в мотивационно интервюиране………………...86 стр.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ……………………………………………………………………..88 стр.

 

ЛИТЕРАТУРА………………………........................................................................90 стр.

 

Приложение 1: Презентация „Зависимост от психоактивни вещества”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

УВОД

 

Един от големите и за съжаление нерешени проблеми на нашето общество, е проблемът, свързан с наркоманиите.

През последните години в България лавинообразно нараства злоупотребата и оформянето на зависимост към психоактивни вещества. Последното проучване на Националния фокусен център за наркотици и наркомании – гр. София сред 15-16 годишни ученици показва, че продължава тенденцията на общо увеличаване броя на учениците, употребявали незаконни вещества – 27% от анкетираните. По отношение употребата на канабис, амфетамини и екстази данните сред учениците в България показват употреба значително над средното европейско равнище. На база проучвания на НФЦ, в България 31 316 лица на възраст между 15 и 64 години са с проблемна употреба на наркотични вещества. Посочените данни включват лицата с проблемна употреба на опиоди – 26 000, както и лицата, проблемно употребяващи амфетамини/екстази – 5 000. Интензивно употребяващите канабис на възраст между 15 и 34 години са 36 000. /НФЦ, Годишен доклад по проблемите, свързани с наркотиците и наркоманиите в България, 2011г./

На фона на тази обезпокоителна статистика, мерките за намаляване на предлагането, търсенето и лечението на хора, оформили зависимост, значително изостават. Системата ни на здравеопазване нерядко проявява наивност, невежество и некомпетентност. Известно е, че зависимостта е хронично, рецидивиращо, прогресиращо и, ако не се лекува, смъртоносно заболяване. И макар кодирана в официално приетата у нас Международна класификация на болестите, 10-та ревизия, много лекари смятат зависимостта за „слаба воля” или още по-зле – за злокачествено състояние, при което хората са обречени и не си струва да бъдат лекувани. Терапевтичните структури и средствата, заделяни за лечение на зависими, са абсолютно недостатъчни.

 Липсата на ясна и системна политика в България както по отношение на превенцията, така и по отношение на лечението и рехабилитацията на зависимите, поставя в изключително тежка ситуация семействата, в които има проблемно употребяващ психоактивни вещества. Защото наркоманията е не само здравословен, тя е преди всичко социален проблем.

Въвличането на семейството в терапевтичния процес в много случаи е ключът към успеха, особено, когато поведението на семейството засилва дисфункцията при клиента.

В България обаче са твърде малко лечебните и рехабилитационни програми за зависими, които работят и с родители и близки на клиентите си. Едва в последните няколко години, благодарение усилията, които полагат неправителствени организации и в частност Сдружение „Майки срещу дрогата” - Пловдив, семейството на зависимия попада все по-отчетливо във фокуса на интервенцията и все по-категорично се осъзнава нуждата от целенасочена работа с близки и родители на зависимото лице.

В Габрово през 2009 г. стартира Програма за лечение с опиеви агонисти и агонист-антагонисти /Метадонова програма/, в рамките на която бе създадено и „Училище за родители” – програма, насочена към семействата на пациентите. Личният ми опит от срещите с тях показва каква огромна нужда от помощ и подкрепа имат те и колко проблеми има натрупани в семействата им – физически, емоционални, социални. Изолацията, в която те самите са се поставяли години наред в търсене на изход от наркоманията, финансовите загуби, които са претърпели, поради заболяването на детето си, липсата на подкрепа и разбиране от държавните институции, са изострили до крайна степен отношенията между членовете на фамилията и комуникацията е блокирана. Често при тях се наблюдава състоянието „съзависимост”- когато зависимостта на детето им води и управлява техния собствен живот. Те са подложени на деструктивното влияние на неговите поведения, губят способност за самостоятелни решения и контрол върху себе си. Жертви на съзависимостта обикновено са родителите, братята и сестрите, бабите и дядовците, понякога приятелите.

Целта на настоящата разработка е да разгледа динамиката, която настъпва в семейните отношения при наличие на зависим член на семейството, личностните дисфункции на членовете му, както и емоционалните връзки и обвързаност на зависимия с неговото близко обкръжение.

На следващо място, да се обоснове необходимостта и ползата от системна и целенасочена работа с родителите на проблемно употребяващи вещества, да се изведат целите и трудностите при провеждане на интервенции в семейството и се представят възможностите, които съществуват за работа с родители на зависими лица.

На трето място, в разработката ще бъде представено мотивационното интервюиране, като подход, който считам, че може да бъде приложен при групова работа с близки на употребяващи наркотици, изхождайки от голямата роля на семейството за поведението на всеки един негов член и увереността, че то може да се разглежда и като обект, и като инструмент на психологическа помощ.

Ще бъде предложен и примерен модел за групова работа с родители, на база на методите и подходите на мотивационното интервюиране. В бъдеще този модел на работа би могъл да бъде апробиран в „Училище за родители” към Центъра за лечение на зависимости в Габрово.

 

 

 

 

 

 

 

ГЛАВА ПЪРВА

СЕМЕЙСТВОТО, В КОНТЕКСТА НА ПРОБЛЕМА С НАРКОЗАВИСИМОСТТА

 

1.1. Наркоманията, като семейна болест

Все повече специалисти, работещи със зависими, смятат, че употребата на наркотици е симптом на психологическо или емоционално заболяване, а зависимостта би трябвало да се разглежда като семейна дисфункция. В свое интервю пред електронна медия от 17 април 2011 г., Желяз Турлаков – ръководител на терапевтичен център „Ново начало” споделя: „Давам пример от нашата програма - от 130 човека, на които сме провеждали интервюта, 80% идват от дисфункционални семейства. Това са семейства на разведени, на насилие, на алкохолизъм при един от родителите, внезапна смърт. Изводът е, че тези, които развиват зависимост, са хора с емоционални конфликти, имат ниска самооценка, невъзможност да изразяват емоции, погрешни съждения.”  /www.kvartala.bg/

С какви най-често признаци се характеризира неблагополучното семейство:

  • Различни форми на зависимост на някой от членовете на семейството. Това са не само порицаваните от обществото зависимости от наркотици и алкохол, но и такива, които понякога не осъзнаваме - зависимост от работа, зависимост от друг човек;
  • Непълнота в семейството - всяко непълно семейство е неблагополучно, независимо от причините за непълнотата, от съществуващите отношения между останалите членове на семейството, или техните достойнства. Не е важно защо семейството е непълно - дали си е отишъл някой от съпрузите, или е загинал при нещастен случай, или е починал от болест - във всички тези случаи семейството е непълно и се лишава от възможността да изпълнява пълноценно своите функции.
  • Дълга и тежка болест на някой член от семейството. Както и при предишните случаи и този фактор определя изключването на човека от семейния живот в неговата цялост и пълнота, въпреки че при хубави отношения това психологически може почти да не се усеща.
  • Наличието в семейството на тайни и несподелени факти. Този признак се отнася вече не толкова до причините за дисфункция на семейството, както предишните, колкото към симптомите на неблагополучие. "Тайни" от каквато и да е област - работа на някой от родителите, изневери, националност, болест - това винаги е признак на недоверие в отношенията и е фактор за ограничаване на доверието.
  • Характерни признаци на дисфункционалното семейство могат да бъдат също негласно установените правила в него:
  • да не се говори за личните проблеми;
  • да не се изразяват открито чувствата;
  • да не се изказват директно;
  • навика да създават нереални планове и да разчитат на други хора или обстоятелства да осъществят мечти им.

Веселина Божилова, председател на Сдружение „Майки срещу дрогата”, обобщава своите наблюдения от семействата, в които има употребяващи наркотици: „Семейството е фронтът, на чиято територия се развихря опустошителната война на наркотиците. Родители, братя и сестри, баби и дядовци падат жертва на стремежа на всяка цена да се намерят средства за поредната доза – оръжията на тази война са лъжите, предателството, агресията. Резултатът е унищожаването на спокойствието в дома, съсипването на нормалния начин на живот, прекъсването на връзките с приятели, отричането от собствените интереси. Нищо нормално няма в дома ти, ако детето ти е посегнало към наркотици, животът ти трайно излиза от релси, работата престава да те интересува, изпълняваш я с мъ­че­ни­чес­ки усилия, защото вниманието ти е насочено към едно единствено нещо – как да спасиш живота на детето си. Объркан си, не знаеш към кого да се обърнеш, в паниката правиш грешни стъпки, колебаеш се как да се държиш и какво да кажеш, поведението ти се диктува единствено от стреса. Като правило, в хаоса правиш редица грешни стъпки”. /www.antidrugbg.com/

Обяснението на тези факти е постановката, че семейството е система от взаимозависими отношения. Според общата теория за системите, приложена в контекста на семейните отношения, всяко семейство се състои от взаимосвързани и взаимозависими части, които образуват отворена система. Нарушението във функционирането на семейната система води до нейната нестабилност и нарушаване на хомеостазата.

Именно влиянието на заболяването на зависимия върху всички близки край него, води до определението на наркоманията като семейна болест.Зависимостта от наркотици е болест, която има огромно отражение върху цялото семейство. Най-засегнати са родителите, съпругът или съпругата, сестрата, брата или детето. Колкото по-отчаяни и разрушителни стават емоциите и чувствата на хората, толкова по-малко те могат да помогнат, толкова по-неадекватна ще бъде тяхната помощ. Взаимоотношенията между вземащия наркотици и семейството могат да станат разрушаващи, а не помагащи. Пример за това са абсолютно погрешните стъпки на членовете на семействата за постоянна защита на употребяващия от последствията на действията му, като го прикриват, защитават и укриват. Дрогиращият се не разполага с пари, за да си плати дълговете. Когато тревогата или страхът в семейството за последствията от не връщането на парите станат достатъчно силни, то събира пари и плаща сметката. Това сваля степента на напрежение и страх и в семейството, и у самия наркоман, но от друга страна му създава модел за решаването на по-нататъшните проблеми. Той вече знае, че семейството няма да позволи да пострада и започва да очаква, че така ще бъде винаги при подобна ситуация. Част от болестта на зависимия е неговата удивителна способност да манипулира семейството си, особено майката или бащата, или съпруга.

Характеристика на зависимостта е и способността на болния да предизвиква гняв или да провокира “излизане от себе си”. Ако семейството, членовете му или приятелите се нервират и проявяват враждебност, то тяхната способност да му помогнат се свежда до нула. Съзнателно или несъзнателно, зависимият проектира ненавист към себе си. Когато близките реагират злобно или враждебно, той се чувства оправдан за предишната употреба на наркотик и намира допълнително извинение за бъдещата.

Друго оръжие на зависимите е способността им да хвърлят в тревога семействата. Зависимият от наркотици човек, според това доколко е напреднала болестта му, се настройва още повече към употреба, когато близките му са неспособни да се справят със страха, който той предизвиква у тях. Това също е част от заболяването. Нито зависимият, нито емоционално свързаните с него, могат трезво да погледнат на действителността.

Членовете на фамилията са длъжни, на първо място, да се научат да се справят със своите проблеми, за да могат да имат положително влияние върху злоупотребяващия с наркотици.Защотомного често близките родственици на зависимия имат много повече нужда от помощ и подкрепа, от него самия.

Едно от най-разрушителните чувства, които развиват родителите на употребяващия, са чувствата за вина, срам и родителски провал. Това ги прави свръх протективни, т.е. те много често искат да изместят проблема от сина/дъщеря си и да го решат вместо него, а това е невъзможно. Най-интензивно чувство за вина имат майките. Желяз Турлаков споделя от своя опит: „Още от самото начало им казвам, че те нищо не могат да направят за децата си, могат да направят за себе си, да променят първо себе си - да променят начина на общуване, възгледите си по отношение на проблема. Децата на такива родители са изключително манипулативни, те много добре знаят слабите места на своите родители. В тази ситуация “зависим със зависим”, никой не решава проблема. Така че зависимостта към наркотиците е и проблем на семейното общуване, на семейните модели.” /www.kvartala.bg/

1.2.  Модел на семейството със зависим 

Много специалисти се опитват да открият закономерности в близкото обкръжение на зависимия, които да направят възможно създаването на модел на семейството със зависим.

Според Веселина Божилова, председател на Сдружение „Майки срещу дрогата”, опитът й от срещите с голям брой родители на употребяващи наркотици показва, че няма ясно определен модел на семейство, в което се появява проблем с употребата на вещества. Всяко семейство е заплашено от това, детето му да отиде в наркоманията.

От проведените обаче множество изследвания за установяване  ролята на близките при формиране и лечение на зависимости, са се установили някои закономерности, които могат да послужат за представяне на условен модел на семейството със зависимо дете.

1.2.1. Майката на зависимия

Според Румен Георгиев – фамилен терапевт, във всеки наркозависим има психологическа зависимост от родителите, т.е. той не е могъл да се обособи като самостоятелна личност от семейната система. Най-вече той е свързан с майката. И се счита, че една от причините за започване употреба на психоактивни вещества е неадекватен стремеж за автономност и отделяне. Затова и по-добри резултати при лечение се постигат при зависими, които успяват да се отделят от родителите си и живеят самостоятелно.

Майката има опрощаващо, свръхпротективно, твърде пермисивно поведение към зависимия, когото описва като предпочитаното, доброто, лесното за отглеждане дете в ранното му детство /Stanton, M.D, Todd, Tetall, 1982/.

         Емоционалната връзка майка - син е много силна. Именно поради този факт, ако тя изглежда и се чувства зле, синът й също става по-тревожен и вероятността за употреба се увеличава. Затова е важно какво прави майката за себе си, а не какво прави за детето. Поради емоционалната свързаност между двамата, то я наблюдава и от нейното състояние зависи как ще се чувства то.

Момичетата със зависимост, от своя страна, често са в силна конкуренция с майката. Често отношенията между двете са силно обтегнати.

Майките изпитват и най-интензивно чувство за вина – “Какво се случи?”, “Къде сгреших?”.Като правило те не виждат разликамежду себе си и децата, не правят разлика и между своята отговорност за благополучието на детето и неговата отговорност за собствените постъпки. Когато детето е било малко, е било напълно естествено майката да отговаря и за здравето му, и за облеклото, и за развлеченията. Но в периода на израстването част от отговорността трябва да се прехвърля върху детето. Именно то трябва да отговаря за своето учене, за избора си на приятели, за заниманията си и за бъдещата си професия.

На практика обаче, тъкмо майката изпитва вина за греховете на порасналия син или дъщеря, в това число и за тяхната наркомания. Децата приемат наркотици, боледуват, изоставят ученето или работата, крадат вещи от дома, задължават, попадат в полицията. А майките преживяват всичко това, тичат по лекари, лекуват раните им, договарят се с учители и работодатели, прощават кражбите, връщат дълговете, защитават провинилия се наследник от закона.

Ето какво пише майката на зависим Тамара Нестeренко в книгата си „Завръщане от небитието”: „Ако се опитаме да опишем обобщения или събирателен образ на майката на наркомана, смело можем да използваме най-ярките, наситени цветове. Това е жена, която всичко знае и може по-добре от другите. Тя може да ти даде съвет какво къде да купиш най-евтино, да ти обясни как да си лекуваш язвата, как най-добре да ремонтираш дома си. Тя е в курса на всичко, което се случва в света, тя се занимава с йога, къпе се през зимата в леда, пее в хора, пише стихове за рождените дни, готви най-забележителните ястия. В работата си тя често постига най-големите успехи, заема отговорни постове. Каквато и професия да си е избрала, тя я владее до съвършенство. Това е много силна личност. И да излезе в пенсия, тя продължава да работи, може да започне свой бизнес, енергия и предприемчивост не й липсват.
В семейството й всички са обгрижени – сити, облечени, обути. В дома й винаги е идеална чистота, вилата и градината й също са в образцов ред. И всички зависят от нея. Гледаш и си мислиш - това е солта на земята, самото съвършенство…Тя е могла да се справи с всякаква беда, но тази… Но тя и не за себе си моли за помощ, тя казва: „Помогнете на сина ми!”.  Тя просто е забравила за себе си - както никога не е мислила, отвикнала е да мисли, изцяло се е сляла с детето си. И все пак първото, от което тя се нуждае, е съчувствието. Нея я мъчи чувството за вина, в очите на околните тя заслужава упрек: тя е майката на наркомана!”

Освен прекалената и нездравословна връзка с детето, майката на зависимия често е правила и друга основна грешка във възпитанието - не му се е доверявала, защото е считала, че без нейната помощ, то няма да може да се справи. И именно недоверието му пречи в стремежа да порасне, пречи му да стане пълноценен човек. Свръхотговорността и свръхпротекцията, с която се е натоварила майката, оказва изключително негативно влияние върху процеса на отделяне на детето от психологическата зависимост на родителите.

1.2.2. Бащата на зависимия

Бащите на зависимите са най-често авторитарни и дистанцирани, или слабохарактерни, или липсващи. Често са употребяващи или злоупотребяващи с алкохол. Отношенията между баща и синса силно негативни, с непоследователна дисциплина от страна на бащата. Братята и сестрите на зависимия е по-вероятно да са в по-добри отношения с бащата.

Бащите на зависимите често са по-критични към поведението на детето си. Анализирайки постъпките на сина или дъщерята, татковците често стигат до извода, че децата им са обикновени крадци и мошеници, които използват семейството, за да постигнат целите си.

Личният ми опит от работата с родители на зависими в „Училище за родители” в Габрово, ми дава възможност да споделя собствените си наблюдения по отношение ролята на бащата в семейство с наркозависим:

  • Бащите много рядко посещават групите за родители. Считат, че това е място за майките, а ако имат въпроси относно лечението на детето, биха се обърнали към лекуващия го лекар;
  • В почти всички семейства, чиито деца са включени в Програма за лечение на зависимости, водеща роля има майката. Тя е човекът, който организира живота в семейството и е поела върху себе си цялата отговорност за лечението и възстановяването на зависимото дете;
  • Бащите трудно споделят чувствата си. Емоциите, които те преживяват, действат много по-разрушително върху тяхното здравословно състояние, тъй като остават скрити за близките;
  • Освен към поведението на детето си, бащите са настроени силно критично и към поведението на съпругата си, която изцяло е обсебена от грижа за сина/дъщеря им и често обвинява съпруга си, че не прави достатъчно за детето си;
  • Въпреки всичко бащите се интересуват и са загрижени за детето си. Но предпочитат да не търсят помощ от близки, приятели, специалисти. Смятат, че могат да се справят сами и когато претърпят провал, го приемат за лична неспособност да се справят с проблем в семейството;
  • Бащите по-трудно приемат, че зависимостта е болест, която трябва да се лекува дълго, че оздравяването е продължителен процес. Повечето от тях считат, че спиране употребата на наркотици е въпрос на воля, което още повече ги настройва срещу детето им, на което, според тях, му липсва такава;
  • Най-голям процент е този на бащите, които никога не се появяват. Според майките – те са абдикирали напълно от родителските си задължения, независимо дали живеят заедно или са разведени. За тях детето им просто си е решило така да живее, то е пълен провал и единствено затворът може да го спаси от пълен крах;
  • Почти никога бащите не приемат, че те самите имат нужда от помощ. Каквито и проблеми да съществуват в семейството, те считат, че в основата им стои наркотичната зависимост на детето;

Разбира се, моделът на семейството, който е описан, е твърде условен. Историите и съдбите на всяко едно от тях са уникални и неповторими, всяко има своите победи и провали в живота, своите мечти и надежди. И всяко едно в този момент от съвместното съществуване е изправено пред мъчителната драма да има дете, зависимо от наркотици.

1.3. Етапи, през които преминава семейството на наркотично зависимия

Да се определят етапите означава да се осъзнае последователността на моментите, през които минава всеки родител, след като разбере за зависимостта на детето си и започне да търси изход от тази ситуация.

В литературата по проблема има различни определения на етапите, като тяхното дефиниране е условно. Най-общо те могат за бъдат описани по следния начин:

1.3.1. Отричане на проблема

Етапът се характеризира с отричане на съществуването на проблеми с наркотиците, преструвайки се, че такива не съществуват или не са сериозни, или пък надявайки се, че проблемите ще се решат от самосебе си. Семейството е неспособно да идентифицира източника на стрес. То създава сложна система от защити, която го предпазва от преживяване на болезнени чувства. Гневът се трансформира в негодувание, страхът - в отдръпване,  вината - в отхвърляне или отбягване. Поведението на семейството може да стане ригидно, натрапчиво /не може да се въздържа/. Комуникацията е блокирана - често посредством отричането и заблуждаване. Във фамилната система ролите, правилата /нормите/ и границите стават неясни, объркани, а емоциите са неправилно изразени и неправилно разпознати /Татяна Кючукова, Фази, през които преминава семейството на наркотично зависим, www.antidrugbg.com/

Ето какво споделя Лиляна Стоянова в книгата си „Как помогнах на детето си да спре наркотиците. Моят опит в групи”: „Макар да виждах и чувствах, че нещо се случва с детето ми, че то се променя коренно, аз търсех и изтъквах какви ли не причини, за да оправдая това му състояние: тежък пубертет, негативно влияние на улицата, лоша компания… Дори за миг не допусках, че може би то взема наркотици, а дори и да допуснех тази мисъл, бързо я изгонвах от главата си… Рано или късно обаче човек се пробужда и осъзнава истината. Но дори и тогава продължих да се самозалъгвам и да се заблуждавам: „То не употребява твърди наркотици, а пуши марихуана или взема амфетамини….”. Точно тук е уловката, защото каквото и да взема, то вече е зарибено и само спешни мерки могат да го измъкнат от дрогата.” /Л.Стоянова, „Как помогнах на детето си да спре наркотиците. Моят опит в групи”, стр. 8/

През този етап преминават всички семейства. Те са неспособни да разпознаят признаците на употреба на наркотици, или пък ги игнорират, приписвайки ги най-често на промените през пубертета. Изведнъж детето започва да носи по-лоши оценки, връща се със закъснение вкъщи, отсъства от училищните занятия, изолира се от близките, става свръхчувствително, има проблеми с контактите с други хора. Всичко това безпокои родителите, но те предпочитат да третират забелязаните симптоми като проблеми на периода на узряването, например емоционални разочарования или реакцията на неуспехи в училище. Допускат се всякакви възможности, освен една – че това са наркотици. В такава ситуация няма нищо по-лошо от затваряне на очите. Такова отношение, пренебрегващо фактическата причина за промяната в поведението на детето, го прави по-дръзко, тъй като то се чувства освободено от отговорността за действията си.

Тази фаза от неангажиране или грешно ангажиране може да трае много месеци, понякога и години.

1.3.2. Улесняване

Този етап се характеризира като „даване на възможност”, т.е. неволно спомагане на употребяващия да затвърди зависимостта си:

  • Дават се извинения и обяснения за употребата и даденото поведение, например влиянието на приятелите;
  • Казват се лъжи с цел да се предпази зависимия от попадане в неприятности;
  • Допуска се неприемливо поведение - вербална или физическа агресия, кражби от членове на семейството, игнориране на семейните норми;
  • Няма противопоставяне срещу наркоманното поведение от страх нещата да не станат по-лоши;
  • Понякога се купува дрога за сина/дъщерята от черния пазар вместо да се апелира, изисква или търси лечение;
  • Замаскира се проблемът и не се осъзнава до каква степен той е развит;
  • Плащат се сметки на наркомана;/Татяна Кючукова,Фази, през които преминава семейството на наркотично зависим, www.antidrugbg.com/

През този етап най-често родителите се опитват сами да се справят с проблема и не търсят помощ. Те са убедени, че ако използват всички известни им подходи за промяна на поведението, то детето им неминуемо ще се откаже от наркотиците. Най-често през този етап те използват следните механизми на въздействие:

  • Безкрайни разговори за вредата от наркотиците и последиците от употребата, които в крайна сметка отегчават и още повече отдалечават детето от дома и семейството;
  • Молби и привеждане на доказателства за пагубното влияние на дрогата – нездравословният външен вид, занемареното облекло, провалите му в обучението или на работното място, липсата на перспектива за бъдещето;
  • Даване на всякакви обещания за материални придобивки, ако се прекрати употребата на наркотици;
  • Използване на авторитета на бащата за сплашване – „ако не се откажеш, ще те изгоним от вкъщи”, „няма да ти даваме никакви пари”, „забрави, че имаш дом и родители” и т.н.

Докато родителите се убедят, че този подход е грешен, минават още много месеци, през които отрицателните последици от употребата на наркотици върху зависимия и неговото семейство се задълбочават.

Същевременно у родителите започват да развиват и разрушителните емоционални състояния, свързани с чувствата на срам, вина, гняв, разочарование, отчаяние.

В книгата си Лиляна Стоянова пише: „В съзнанието ми като че ли най-напред се появи не толкова проблемът на детето ми, колкото дали околните са разбрали за него и какво ще си помислят, защото аз все още не разбирах напълно размера на бедствието ни. За да избегна обяснението с околните и да прикрия проблема от близки и познати, започнах постепенно да се отдалечавам и отчуждавам от тях... От една страна, това е моето дете, за което съм готова да дам всичко, обичам го от цялата си душа, а от друга – това е дете-наркоман, което е способно да лъже, да мами, да ме манипулира, даже и да краде. Идва момент, когато натоварената с толкова отрицателна енергия душа, отприщва всички натрупани негативни чувства и реакции, а домът се превръща от сравнително спокойно място, в самия ад... Обзе ме пълно отчаяние, което обхвана като с обръч цялото ми същество.... Отчаянието идва по няколко линии: от една страна е мъката от голямата вероятност да го загубя завинаги, тоест то да умре, а аз да не съм в състояние да направя нищо; от друга – срещу себе си имах друг човек, коренно различен от детето, което познавах и с който нито можех да говоря, нито той да ме разбере.”/Л.Стоянова, „Как помогнах на детето си да спре наркотиците. Моят опит в групи”, стр. 10/

1.3.3. Етап на контрол

Това е най - изморителният етап за семейството, чиито енергия и време са изцяло инвестирани в опити да спрат разрастването на проблема или да решат проблема на наркомана със спирането. Най-трудно е ако наркоманът е непълнолетен и родителите се чувстват отговорни за него. Етапът се характеризира със следните действия от страна на семейството:

  • Непрекъснато наблюдаване и супервизия на детето, неговото поведение и занимания - проверки на стаята, телефонни разговори, скайп;
  • Вечер до късно не се заспива, не и докато синът/дъщерята не се прибере;
  • Организиране и планиране дейностите и ежедневието на детето;
  •  Прекратяване напълно на нормалните до този момент дейности на семейството - канене на гости и приятели, почивки, излизания, защото междувременно нещо може да се случи;
  • По-често се усеща умора или са налице заболявания на членовете на семейството от многото тревоги, наблюдаване, изчакване, контролиране или непрекъснато чувство за отговорност пред наркомана./Татяна Кючукова,Фази, през които преминава семейството на наркотично зависим, www.antidrugbg.com/

На този етап контролът е засилен до краен предел. Някои родители прибягват и до крайно драстични наказания – изолация, заключване, изгонване. А когато всичко това не дава резултат, се чувстват още по – безпомощни, объркани и ужасени. И без изобщо да го осъзнават, изпадат в едно коварно и мъчително положение, наречено съзависимост.

Поради факта, че този психологичен феномен е твърде характерен за родителите на зависимите и е показателен за емоционалното им състояние и динамиката на преживявания, то неговите характеристики ще бъдат разгледани подробно в следващата подглава на настоящата разработка.

1.3.4. Осъзнаване на проблeма и търсене на подходящо лечение

Това е последната фаза, която се появява след дълъг период на провал при контролирането, когато членовете на семейството са изморени или депресирани, фрустрирани или чувстват безнадеждност. Семейството осъзнава, че въпреки всичките усилия от тяхна страна, детето не е спряло вземането на дрога. Контролирането е било безполезно и неефективно. На този етап семейството трябва да приеме необходимостта да се отдръпне от наркомана и да го остави той сам да поеме по-голяма отговорност за себе си. Едва сега родителите търсят професионална помощ за детето си. Част от тях се включват в програми за близки и родители на зависими. Всичко това вече е решителна крачка към успешно лечение и преодоляване на зависимостта.

Ето как описва този етап Лиляна Стоянова: „Да разбереш, че след всичко преживяно ти предстои още един доста дълъг период на очакване да се случи чудото на щастливото избавление…Осъзнаването на необходимостта от лечение и фактът, че самото лечение е доста продължителен процес, за мен е крачка напред в битката с наркотиците.” /Л. Стоянова, „Как помогнах на детето си да спре наркотиците. Моят опит в групи”, стр. 16/

 

1.4. Съзависимост

Съзависимост се наричат психологическите особености на взаимоотношенията между наркомана и един /обикновено майката/ или двамата родители, които предизвикват у последните травмиращи изменения в психологическото състояние, промяна в структурата на тяхната личност и които пречат не само на ефективното разрешаване на конфликтната ситуация в семейството, но и на самия процес на лечение.

Членовете на семейството са под влиянието на непрекъснат стрес, който съдейства за възникването на най-различни страдания: безсъние, мигрени, хипертония, язва, аритмия на сърцето. Трудностите в обществената сфера се отнасят до неблагоприятните промени в контактите с други хора: проблеми в работата, откъсване от досегашните познати от страх да не се разбере срамният проблем.

Специалистите твърдят, че съзависимостта не е болест, а само реакция на ненормалното поведение. Ето и мнението на д-р Ивайло Димитров – психиатър и психотерапевт, в статията му„Съзависимостта - как да помогнем на семейството на зависимия”: „Съзависимостта причинява болести и сериозни промени във всички сфери на живота, обхващайки неговите физически, психически, обществени и духовни аспекти. Майката или бащата на зависимия човек усещат постоянно страх за детето, чувство за вина, срам, безпомощност и отчаяние. Абсолютното съсредоточаване върху проблемите на едното дете дезорганизира живота на цялото семейство. Затова можем да констатираме, че цялото семейство е докоснато от съзависимостта. Дори ако съзависимостта не е болест в медицинския смисъл, тя изисква специализирана помощ… Родителите като че ли забравят, че са хора, които чувстват и се нуждаят, че имат правата, които от никого не могат да бъдат нарушавани. Те са толкова съсредоточени върху проблемите на детето, че изцяло изоставят себе си. Реализират схемата на пълна саможертва за детето, често за сметка на най-големи лишения.”/www.dr.ivaylodimitrov.com/   

Най-често съзависимостта се изразява в:

  • Загуба на сили и надежда;
  • Постоянен стрес и напрежение;
  • Чести емоционални изблици;
  • Загуба на съня;
  • Загуба на интерес и удоволствие от приятните до сега ежедневни занимания;
  • Избягване на контакти с приятели, съседи, роднини и т. н.

Психологическите феномени, които характеризират поведението на съзависимите, са следните:

Модели на отричане:

  • Съзависимите имат трудности с определянето на това, ко­ето чувстват;
  • Омаловажават, променят или отричат сво­ите чувства;
  • Възприемат себе си като напълно без­ко­ристни и се посвещават изцяло на другите.

Модели на ниско самочувствие:

  • Съзависимите трудно взимат решения;
  • Осъждат своите мисли, думи и действия като „недостатъчно добри”;
  • Объркани са, когато получават признание, похвали или подаръци;
  • Не са способни да поискат от другите удовлетворяване на техните по­требности и желания;
  • Оценяват одобрението на своите мисли, чувства и поведение от стра­на на другите хора повече отколкото своето собствено по­ло­жи­телно мнение за самите себе си.

Модели на отстъпване:

  • Съзависимите правят компромиси със своите ценности и излагат на риск своята не­прикосновеност, за да избегнат отхвърлянето и гнева на другите хора;
  • Те са прекалено чувствителни относно това, дали другите мислят и чув­стват същото като тях;
  • Необичайно предани са, оставайки пре­калено дълго в пагубни за тях ситуации;
  • Ценят мнението и чувствата на другите повече отколкото своите соб­ствени и често се страхуват да изразят различно мнение и чувства;
  • Оставят на заден план своите интереси и хобита.

Модели на контрол:

  • Съзависимите са убедени, че повечето хора са неспособни да се грижат за себе си;
  • Те опитват да убеждават другите как „трябва” да мислят и как „наистина” да чувстват;
  • Обиждат се, когато другите не им позволяват да им помагат;
  • Свободно дават съвети и наставления, без да са помолени за това;
  • Щедро обсипват с похвали и подаръци тези, за които се грижат;
  • Използват секса, за да получават одобрение и приемане;
  • Нуждаят се от това, другите трябва да имат „нужда“ от тях, за да изграждат взаимоотношения с тях; /сп. Арка, бр.10, август 2009 г./

В семейството на зависимия мислите на родителите непрекъснато са фокусирани върху това няма ли той да се надруса днес, дали няма да направи срив или рецидив, ако е спрял за известно време, какво да направят, за да не го извърши, как да се държат с него, ако дойде в такова състояние или как да не стигне до него. Без да забележат, животът им е престанал да бъде зависим от тях самите. Станал е зависим от наркотиците и от зависимия.  Родителите попадат в пълния с унижения, страдание и хаос капан на съзависимостта. Живеейки в този капан, на всяка цена се опитват да опазят зависимия от последиците на неговото поведение - лъжат, за да го прикрият, не дават не само да се говори лошо за него, но и да се мисли така, обгрижват го, разбират го и го оневиняват, засвидетелстват непрекъснато своята обич и подкрепа. Престават да обръщат внимание на собствените си чувства и нужди. А така всеки ден показват на детето си модел за подражание на живот без отговорност към себе си.

Съзависимостта е свързана и с позицията на разрешение. Кръ­жей­ки със зависимия в болния свят на илюзиите, родителите деформират на­чина си на мислене — то се просмуква с отричане, с обви­нения сре­щу другите, с оправ­дания. Позицията на разрешение се вижда в осво­бож­да­ването на някого от отговорността за соб­ствения му живот, във взе­мането на този живот в нашите ръце.Но тази позиция, както и приемането на свръхотговорността за поведението на зависимия,са благоприятни за него. Точно по този начин съзависимите близки помагат на наркомана да продължи с употребата./Алина Хриневич, сп.„Арка” № 1, 2001/.

Ключът към промяна на разрешителната позиция може да бъде само“твърдата любов”.  Такава любов е единствената спасителна за него и се основава на такова отношение към зависимия, че самият той да понесе последиците от зависимостта си.

В семейство със съзависимост винаги е нарушено разпределението на ролите. Детето със зависимост много рядко поема отговорност за своята болест и за постъпките си. То е егоист и се стреми да хвърли върху родителите цялата вина за ставащото. И родителите доброволно поемат върху себе си отговорността за осъществяването на контрол върху употребата на наркотиците и състоянието на здраве на детето.

В книгата си „Как да спасим детето от наркотиците”, А. Данилин и  И. Данилина предлагат конкретни стъпки за избавяне от съзависимостта:
1. Подробно, по точки, определете задълженията на детето в семейството. Ако имате по-малки деца, нека то поеме грижата за тях. Не се страхувайте, че по-голямото дете ще развали по-малкото. За щастие, досега не сме се сблъсквали с такива случаи. Нека той, например, да води малкото в детската градина и да го взема оттам. Нека проверява домашните му работи и да отговаря за успеха му. Запомнете, че зоната на отговорност за другия човек трябва да бъде голяма. От трите главни фактора за употребата на наркотици, американските психолози особено изтъкват отсъствието на отговорност за друг, по-слаб член на семейството.

Може да се възложат и други задължения в дома. Главното е да не се подхожда към този въпрос формално, да не се контролира и никога да не се застрахова. Ще видите, че във всяко състояние, при всякакви обстоятелства, детето ще може да изпълни задълженията си. По този начин вие му оказвате доверие, което то се старае да оправдае. Дайте му възможност да се чувства голямо и значимо.

2. От днес той сам и само той отговаря за наркотиците и за своето състояние, за своята способност или неспособност да учи или да работи. Дайте му да разбере, не само с думи, но и с действия, че вие сега се занимавате със себе си и със собствените си проблеми.
Спрете да контролирате къде и с кого излиза, това е негова работа.
Прекратете телефонното подслушване, това е унизително и за двама ви. Не се втренчвайте в очите му и не оглеждайте вените му. Основен принцип на семейния живот: ние още един път сме готови да ти повярваме, още един пък сме готови да ти помогнем, ако помощта - емоционална или медицинска, ти е нужна. Парите в нашето семейство - това са нашите пари и не ти си ги спечелил. Ние също имаме своите желания и потребности, които сме игнорирали много години. Сега ние най-сетне ще помислим и за себе си.

3. Създайте в дома си емоционална ситуация, при която детето ще иска да се прибира. Това трябва да са открити и топли отношения, които не го заплашват с повдигане на въпроса за вината и хиляди упреци. Не натрапвайте на детето собствените си мнения и оценки. То има право да мисли по друг начин.

Ако детето не изпитва влечение към дома и семейството, спомнете си, че по-рано имахте семейни празници, излети. Прекарвайте времето заедно. При всеки конфликт се старайте да се вслушате и да разберете какво иска да ви каже. На първо място го изслушайте, а после го оценявайте и класифицирайте. Избягвайте упреците и истерията. Родители, които постоянно подозират детето си в нещо лошо, с тревожен поглед и разплакани очи, не предизвикват доверие и желание за споделяне.

Данните показват, че 93% от родителите на зависимите /особено майките/, които не са преминали курс по психотерапия и тренинг групи под ръководството на психолог, страдат от съзависимост./ А. Данилин, И. Данилина М., Как да спасим детето от наркотиците, 2001/

Първата стъпка към спасяването на детето от наркотиците и запазването на собствената личност на родителя, е отстраняването на съзависимостта. И една от най-важните цели на психологическата подкрепа, която специалистите оказват на родителите на зависимите, е именно преодоляване на състоянието на съзависимост.

 

  1. Ролята на семейството при възстановяване на зависимия.

Както бе отбелязано и по-горе в разработката, участието на семейството в терапевтичния процес повишава шансовете за успешно възстановяване на зависимия.

На практика обаче, много родители, след като детето им е започнало лечение, решават, че най-трудното е преминало и тяхното участие е приключило в момента, в който започва лечението. Това е огромна грешка, която често води до провал на терапията. Точно в периода, в който започва промяната на зависимия, семейството следва също да започне промяна в своите отношения и поведение към детето. За тази промяна родителите могат да бъдат научени, консултирани и тренирани от специалист.

Много показателен в това отношение е случай от практиката с родител на зависим младеж от Габрово: Момчето беше на 25 години, с тежка зависимост от хероин. Родителите – възрастни, много консервативни, имали са престижни професии, известна фамилия в града. Младежът също е интелигентен, успял е да завърши висше образование, макар и с много усилия в последната година. Майката не искаше да посещава група на родителите към Центъра за лечение на зависимости, защото считаше това за излишно емоционално натоварване. В този период синът й беше в болницата в Раднево и тя реши, че вече проблемите с него са приключили. Единственото й желание бе той да се задържи колкото се може повече в лечебното заведение, защото знаеше, че колкото по-дълго трае терапията, толкова повече шансовете за успех се увеличават. Момчето се справяше чудесно, чувахме се и с лекуващия го лекар, който се радваше изключително на напредъка му. Разрешиха на момчето да ползва един път седмично скайп и тогава си пишехме с него. Това, което най-много го измъчваше, беше, че колкото и пъти да сподели с майка си, че може да си дойде за някои почивни дни, тя винаги го е молела да не се прибира, за да не стане нещо лошо, т.е. да не се срещне със старите си приятели и да се надруса пак. Опитах се да говоря с нея по въпроса, но тя беше категорична, че тъкмо със съпруга й малко са си отдъхнали, не можела пак да трепери няколко дена за сина си. Но по Коледните празници момчето все пак си дойде, защото вече и лекуващия лекар му казал, че му дава една седмица отпуска и почти цялото отделение заминава  при близките си.

На втория ден от отпуската младежът дойде при мен в офиса. Беше надрусан. Разплака се и ми разказа какво се е случило. Решил да изненада родителите си и не им съобщил, че се прибира за Коледа. Купил малки подаръчета за тях, за брат си, за племенниците си и пристигнал в дома си. Щом майка му го видяла, се разплакала и развикала какво прави там. Да се надруса по празниците с приятелите си ли се връща? Няма ли да ги остави поне една спокойна Коледа да изкарат?... И момчето прави това, което е най-очаквано в случая – обръща се, отива при старите си приятели, които се радват да го видят отново и се надрусва.

Така, след всичките месеци усилия от негова страна за възстановяване, той се върна в Раднево и започна от нула лечението си.

Момчето обаче осъзна, че ако иска да се спаси, трябва да е надалеч. Обича силно родителите си и те също го обичат, но тяхната промяна така й не се случи. В момента той е женен и живее щастливо и спокойно със съпругата си в чужбина.

Това за съжаление не е изолиран случай. Пътят към промяната трябва да бъде извървян от цялото семейство. В противен случай рискът от рецидив е огромен.Промените в семейството са нужни дори преди да се очакват промени в самия зависим.

Какви са отговорностите на семейството по време на лечението на зависимото си дете:

  1. Информация и мотивация

Родителите на всяка цена трябва да са информирани относно лечението на детето си – колко време може да продължи, какво може да се случи по време на терапията. Изучавайки цялата достъпна информация за наркоманията, те следва да прилагат знанията в своя живот. Промяната трябва да започне от тях – с промяна на позициите и подходите към решаване на проблема. Така те могат да ускорят оздравяването на зависимия.

Промяната при зависимите често отнема много време, тя върви с променлива скорост, сривовете са част от пътя на оздравяването. Ако родителят не е информиран за това, той може да има нереалистични очаквания за промяната. В този случай един срив на детето се приема драматично от семейството и води до съответен емоционален срив, разочарование и загуба на мотивация за лечение у близките. А тяхната роля е не само да поддържат собствената си мотивация, а и мотивацията за промяна у детето си. Защото мотивацията не е еднократен акт, който приключва със започване на лечението. Мотивацията е процес, който трябва да бъде направляван и поддържан.

Това е и един от мотивите, в настоящата разработка да бъде представено мотивационното интервюиране и възможното негово приложение при работа с родители на зависими.

  1. Подкрепа и контрол

Контролът по време на лечението трябва да се запази, но не трябва да бъде абсолютен. След като са минали 2-3 месеца от спирането на наркотиците, детето трябва да получи някаква степен на свобода. Фактически, това означава право на лично време. Родителите трябва да му разрешат поне 1-2 часа извън техния контрол. Важното за възстановяващите се е, че те са подкрепяни, приемани, обичани и ценени като личности. Те често придават изключително значение на доверието, което някой им оказва, особено когато те сами не вярват на себе си.

Връзката на семейството с лекуващия лекар е важна. Без заинтересованост и съдействие от страна на родителите, е невъзможно лечението да се доведе до успешен край. Без да поемат цялата отговорност за лечението и възстановяването на зависимия, те следва да демонстрират съпричастност и загриженост за него.

Разговорите за наркотици в дома трябва да бъдат прекратени още от самото начало на лечението. Постоянните подозрения, гневните монолози и истерия без повод могат да доведат точно до противоположния резултат.

От друга страна, всеки признак на положителна промяна у детето, трябва да бъде забелязван и това да се изрази в демонстриране на доверие, уважение към личността му и постоянна подкрепа в усилията му за промяна. Поощряването на всички положителни постъпки на зависимия и помощта за тяхната реализация са задължителни.

Оздравяването от всяка тежка болест изисква значително време, може да се случат и рецидиви. Ако семейството не се паникьоса и не се върне към предишните си деструктивни начини за разрешаване на проблема, неговата издънка може да се използва като помощно средство и да послужи като напомняне за това, че е необходимо зависимият да се откаже дори от една доза, че няма „само един път”. Нереалистично е да се очаква, че в процеса на оздравяване компулсивното поведение за късо време ще се превърне в кротко.

  1. Социализация

Когато зависимият прекрати приема на вещества, изведнъж разбира, че е останал сам. Приятелската му среда е била от употребяващи, с които той не бива да поддържа контакти. В тази среда той е бил приеман безрезервно.Системата на ценности на тази компания е пределно проста и примитивна, затова и разбираема - всичко се е въртяло около дозата и нейното намиране.

Единствената социална среда, която е останала на голяма част от зависимите, е семейството. С приятелите, които е имал контакт преди започване употребата на наркотици, отдавна не поддържа връзка. Ценностите и отношенията там са много по-сложни и най-вероятно е невъзможно веднага и без уговорки да го приемат в своето общество, в компанията си, на работа, в училище. Именно затова така е необходима социалната работа. Човек, минал или минаващ лечение, трябва да бъде вграден в нормална социална група - да бъде устроен на работа, да започне да учи, да спортува и т.н. Той трябва да има възможност за нормално, нормативно общуване. Ако това не стане, човекът се чувства изолиран от другите. Оскърбеното му самолюбие често става причина за рецидив.

В тази психологическа ситуация личността предпочита да не се бори с нея, а да се затвори от външния свят - "Никой не ме разбира". Той приема всякакви съвети от възрастните или от старите приятели на нож, с раздразнение и обида. Всяка дума по свой адрес схваща като оскърбление на достойнството и самолюбието му. Личността започва да се крие от реалния живот в позата на обидения и неразбран от никого човек.

"Обиденият от всички" много лесно се убеждава, че само наркокомпанията му го разбира, че само там той се чувства човек. Връща при тях отначало не за това, пак да се друса, а за да общува с другите, които "всичко разбират" и не нараняват неговото самолюбие. И когато се върне при тях, те винаги могат да го уговорят да се "бодне веднъж".

Затова, наред с поощряване на успехите и поддържане на мотивацията за лечение на зависимия, семейството следва да съдейства за ресоциализацията му в обществото, посредством постепенно разширяване на кръга на социалните му контакти с хора, които биха го приели безрезервно и биха го подкрепили в усилията за преодоляване на зависимостта.


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
 
 
Добави Коментари